Решение № 6249 от 16.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6249 гр. София, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Ковачев

Членове:

Пламен Ив. Шумков

Иван В. Стоянов при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Пламен Ив. Шумков Въззивно гражданско дело № 20261100506403 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата А. И. чрез адв. А. Н., с която обжалва решение № 6262 от 02.04.2026 г., постановено по гр. дело № 41902/2025 г. по описа на СРС, 70 състав, с което са отхвърлени обективно кумулативно предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Сочи се, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Основният довод е, че при наличие на дисциплинарно нарушение основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ не може да се приложи. Според нея изброените в заповедта факти, неспазване на работния график и неизпълнение на служебни задължения, са по същността си дисциплинарни нарушения по чл. 186 и чл. 187 КТ, за които работодателят е следвало да наложи съответните наказания по чл. 188 КТ, а не да ги представя като липса на качества. Позовава се на Решение № 107 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 4351/2022 г. на ВКС, III г. о., според което липсата на качества се отнася към изначална липса на вина у работника, докато дисциплинарното нарушение предполага виновно неизпълнение. Твърди, че заповедта е немотивирана, защото не посочва какви знания, умения или навици й липсват, нито по какъв начин работи неефективно, и че мотивите йпротиворечат на правното основание. Позовава се и на Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС за задължението на работодателя да посочи липсващите качества или начина, по който работникът се справя с работата. Поддържа още, че работодателят не е доказал каква липса на качества има и как тя се проявява, а представената Viber кореспонденция е от частен характер, не е потвърдена със свидетелски показания и не доказва липса на качества. Оспорва извода на съда, че изразеното желание за работа в определени дни 1 доказва липса на качества, и твърди, че съдът е излязъл извън пределите на търсената защита, като е тълкувал разширително разпоредбите и е навел доводи за законосъобразност, които ответникът не е изложил. Сочи вътрешно противоречие в мотивите, тъй като съдът е изброил като липсващи качества образованост, квалификация и опит, които не са свързани с поведението, за което й се търси отговорност, и препраща към Решение № 60259 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г. на ВКС, IV г. о. като относима практика. Ето защо моли решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

Въззиваемият „Лъш България" ООД е подал отговор чрез адв. М.Г., с който оспорва жалбата изцяло. Дружеството твърди, че първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, като е съобразил практиката на ВКС, според която липсата на качества е общо оценъчно понятие, чиито признаци са трайно неизпълнение на трудово задължение в качествено, количествено или времево отношение, причинено от липса на знания, умения или навици. Позовава се на Тълкувателно решение № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС и на решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 318 от 11.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 81 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2010 г., 1V г. о. и др.), според които не е необходимо изричното посочване на отделните качества, ако е посочен начинът, по който работникът се справя или не с работата, или задълженията, които не е в състояние да изпълни. Твърди, че по делото е доказано, че след изтичане на изпитателния срок и след увеличаването на възнаграждението работата на ищцата е показала спад и затруднения, че тя системно е отклонявала включването си в редовни смени, че е приоритизирала личните си ангажименти, наричани консултации, пред задълженията по договора и че е настоявала графикът да се съобразява с личните й уговорки. Според дружеството това води до липса на отговорност, на трудови навици, организираност и критичност, като работодателят е провеждал многократни разговори с нея, без резултат. Оспорва тезата, че е налице дисциплинарно нарушение, и поддържа, че работодателят е установил трайно обективно състояние на липса на работни качества и е упражнил потестативното си право на едностранно прекратяване.

Изтъква, че в магазин спазването на работното време е строго, а поведението на ищцата препятства дейността на работодателя. Моли решението да бъде потвърдено, а в условията на евентуалност - , претендира разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По правилността на 2 съдебния акт настоящата инстанция намира следното:

Първоинстанционното производството е образувано по искова молба на А. Б. И. срещу „Лъш България" ООД. Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.

1 КТ за признаване на незаконосъобразността и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № 134/01.06.2025г. на „Лъш България“ ООД, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ с твърдения, че посоченото в заповедта основание: „поради системно неспазване на работния график и неизпълнение на служебни задължения“; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност, както и иск по чл.

344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ заплащане на сумата от 8700 лева за периода от 01.06.2025 г. до 01.01.2026 г., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение.

За да отхвърли предявените искове, първостепенният съд е приел, че заповедта е достатъчно мотивирана, тъй като изброява кои умения и навици липсват, а именно спазване на работния график и изпълнение на служебните задължения, и така позволява на служителя да организира защитата си. По същество съдът е счел, че от доказателствата се установява липса на качества у ищцата, изразяваща се в недостатъчна отговорност, проблеми с организацията на времето и работата, непостоянна работна дисциплина и липса на критичност към собственото поведение.

Според съда ищцата е поставяла личните си ангажименти пред задълженията по трудовия договор, включително като е заявила, че ще ползва болничен при неудовлетворяване на исканията й за графика, а в магазин спазването на работното време трябва да е стриктно. Съдът е посочил, че качествата като отговорност и дисциплина са общоприети за необходими, дори да не са формулирани като изискване за длъжността, и произтичат от задължението по чл. 125 КТ за точно и добросъвестно изпълнение. Увеличаването на възнаграждението е изтълкувано като добра воля на работодателя да поощри служителя. Тъй като уволнението е прието за законно, исковете за възстановяване и за обезщетение, които са обусловени от основния иск, също са отхвърлени. Ищцата е осъдена да заплати на ответника 670 евро разноски.

Установява се и не е спорно по делото, че страните са сключили безсрочен трудов договор № 154 от 24.09.2024 г. за длъжността „продавач-консултант" в магазините на дружеството в София, с уговорен шестмесечен изпитателен срок в полза на работодателя и основно месечно възнаграждение от 1160 лв. С допълнително споразумение от 01.01.2025 г. възнаграждението е увеличено на 1289 лв., а с второ споразумение от 01.03.2025 г. на 1450 лв. Със Заповед № 134/01.06.2025 г., връчена на 30.05.2025 г., работодателят е прекратил трудовото правоотношение на основание чл.

328, ал. 1, т. 5 КТ. Като причина е посочил „систематично неспазване на работния график и неизпълнение на служебни задължения". Предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение е било връчено още на 23.05.2025 г. (според самото него с вписана дата на връчване 23.05.2025 г., но с ръкописна бележка е отбелязано „получил на 30.05.2025"). На 05.06.2025 г. работодателят е превел на ищцата заплатата за май 2025 г. и обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, общо сумата от 3524,43 лв. нето според приетото платежно нареждане. От приетата справка от Национална агенция по приходите се установява, че след уволнението ищцата не е работила при друг работодател. От неоспорените Viber съобщения между ищцата и прекия й ръководител от периода февруари до май 2025 г. се установява, че ищцата многократно е искала промени в графика заради свои ангажименти (консултации, уроци, лични ангажименти), че е заявявала, че ще вземе болничен, ако желанията й не 3 бъдат удовлетворени, че е имало случаи на закъснение, както и случай, в който магазинът не е бил отворен навреме.

Основният спорен въпрос между страните е дали действително е налице посоченото в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение основание.

Трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата.

Установяването на законосъобразното упражняване на правото си да прекрати трудовия договор с ищеца е в тежест на ответника, който с помощта на всички допустими по ГПК доказателствени средства следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на съответното посочено в заповедта уволнително основание – в случая липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата.

Фактическият състав на основанието включва следните елементи: трайно неефективно изпълнение на работата във времево, количествено или качествено отношение, причинено от липсата на качества за изпълнение на работата. Липсващите качества следва да представляват фактическа липса на знания, умения и навици за изпълнение на работата. Законът не урежда съдържанието на заповедта, но същото се извлича от необходимостта работодателят да посочи фактическото основание за прекратяване на трудовия договор поради липса на качества, тъй като в противен случай служителят не може да упражни правото си на защита на посоченото основание. Доколкото всяко отделно по вид неизпълнение, както и всяка отделна липса на знания, умения или навици, биха могли да станат причина за прекратяване на трудовия договор, то за да индивидуализира волеизявлението си при прекратяване на трудовия договор по чл.328, ал. 1, т. 5 КТ, работодателят следва да посочи фактическата причина за прекратяване на договора. В този смисъл са мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГК.

В настоящия случай от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение служителят реално не може да установи каква е конкретната причина/причини за прекратяване на трудовия договор. Работодателят е длъжен да посочи кои точно качества липсват на служителя, като ги обвърже с конкретни факти от работния процес. В оспорваната заповед работодателят не е посочил нито конкретни липсващи качества у служителя, нито конкретни факти, което прави мотивите непълни и липсващи в тази им част. Нито в заповедта, нито в друг връчен на служителя документ, не е налице индивидуализация на конкретни нарушения или пропуски, както и на липсата на какви качества се дължат същите.