Решение № 3915 от 30.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3915 гр. Пловдив, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20245330100530 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е по чл. 235 от ГПК.

Постъпили са искови молби от К. Т. против „Сити Кеш“ ООД.

С определение № 2662/24.02.2025 г., постановено по делото, към настоящото дело са съединени гр. дело № 15920/2024 г., и гр. дело № 15977/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив.

Предявени са искове, както следва:

- с искова молба с вх. № 4012/12.01.2024 г. от К. Т. против „Сити Кеш“ ООД е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на недействителността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните договор за потребителски кредит № **** г., както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 20 лева, недължимо платена на ответника от ищеца неустойка по атакуваната клауза;

- с искова молба с вх. № 93789/13.09.2024 г. от К. Т. против „Сити Кеш“ ООД е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на недействителността на клаузата на чл. 6.2 от сключения между страните договор за потребителски кредит №***г.;

- с искова молба с вх. № 94162/16.09.2024 г. от К. Т. против „Сити Кеш“ ООД е предявен иск с правно основание 124, ал. 1 от ГПК за установяване на недействителността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните договор за потребителски кредит № *** г.;

Ищецът К. Т. твърди, че е сключил с ответното дружество следните 1 договори за кредит: № *** г. (по силата на който му били предоставени в заем 450 лв. при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,7 %); №*** г. (по силата на който му били предоставени в заем 1400 лева, при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,11 %); и № 969927/27.11.2023 г. (по силата на който му били предоставени в заем 500 лв. при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,65 %).

Съгласно клаузите на чл. 11 от договор № *** г. и договор № *** г., респ. клаузата на чл. 6.2 от договор № *** г., които били с идентично съдържание, ако кредитополучателят не представи едно от няколко лимитативно изброени обезпечения на кредитора в кратък тридневен срок, то той следва да заплати неустойка размери (по договор № *** г. – 255,53 лв., по договор № *** г. – 2347,43 лв., а по договор № *** – 291,41 лв.). Тази неустойка, съобразно предвижданията на всички процесни съглашения, следвало да се заплаща от кредитополучателя-ищец разсрочено, заедно с погасителната вноска по кредита. Ищецът намира, че посочените клаузи били недействителни понеже уговореното формално като неустоечно задължение не изпълнявало присъщите си обезпечителна и обезщетителна функции, а водело до скрито оскъпяване на кредитите. Чрез изключването на неустойките от ГПР по кредитите се целяло избягване на превишаване на лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поради това иска клаузите да бъдат обявени за недействителни, а доколкото твърди за неустойка по договор № *** г. да е платил 20 лева, желае сумата да му се върне като получена от ответника без основание.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Сити Кеш“ ООД е депозирал писмен отговор по всички предявени искове. Взема становище за тяхната неоснователност. Не оспорва, че твърдените договори за кредит са сключени между страните. Не оспорва, че неустойката за непредоставяне на обезпечение по всички тях не е включена като компонент при изчисляване на посочения в договорите размер на ГПР. Излага подробни правни доводи за липсата на нужда това да бъде сторено. Желае съдът да отхвърли исковете.

Претендира разноски.

В открито заседание съдът е допуснал на основание чл. 214 от ГПК изменение на предявения от К. Т. единствен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД досежно неговия размер, като същият се счита за предявен за сумата от 40,90 евро.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, съобрази възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Няма спор между страните по делото, че са сключили договори за кредит при следните параметри: съгласно договор № *** г. на ищеца са предоставени от ответника в заем 450 лв. при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,7 %; съгласно договор № *** г. на ищеца са предоставени от ответника в заем 1400 лева, при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,11 %, и съгласно договор № *** г. на ищеца са предоставени от ответника в заем 500 лв. при ГЛП 44,5 % и ГПР 56,65 %.

Не е спорно и че между страните е постигната договореност съобразно 2 чл. 11 от договор № *** г. и договор № ***г., респ. чл. 6.2 от договор № *** г., че задълженията по тях следва да бъдат обезпечени с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство, при неизпълнението на което от ищеца се дължи неустойка в следните размери: по договор №*** г. – 255,53 лв., по договор №*** г. – 2347,43 лв., а по договор № *** – 291,41 лв., както и че тази неустойка не е била включена като разход при изчисляване на съответно посочения в договорите ГПР.

Горните обстоятелства документално се подкрепят от представените договори за потребителски кредит.

За установяване на размера на платените суми по договор № ***г. по делото е прието заключение по ССчЕ, изготвено от вещото лице А. Д., което се кредитира от съда като правилно и обосновано. Вещото лице сочи, че за неустойка по този договор ищецът е платил на кредитора-ответник сума в размер на 80 лева /т. е. 40,90 евро/, както и че при включване на неустойката в ГПР кредитът ще се оскъпи с още 57%, освен посочените в договора 56,7%.

По правото:

По въпроса за недействителност на процесните договорни клаузи:

Като взе предвид характеристиките на съглашенията и на страните по тях, съдът намира, че се касае до договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договорите за задоволяване на свои лични потребности: липсват данни да е действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената договорите неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – гаранция от банка или поръчителство. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниските стойности на отпуснатите суми – 450-1400 лева. От тук следва, че възникването на вземанията по неустоечните клаузи за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойки (при това – значителни по размер с оглед размерите на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задълженията по чл.

11 и чл. 6.2 от процесните договор за потребителски кредит да са уговорени като неустоечни, всъщност те създават основание за едни допълнителни възнаградителни плащания в полза на кредитодателя. Те оскъпяват кредитите 3 и е следвало да се включат в ГПР. Това не е сторено, тоест посочените в процесните договори за кредит размери на ГПР не отговарят на действителните. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Изложеното води до извод за недействителност на договорите за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В този случай кредитите се считат освободени от лихви и такси (чл. 23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговорените като „неусточени“ задължения в ГПР, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно prima facie противоречието на договорите с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – посочените в договорите размери на ГПР се доближават изключително до лимита, уреден в посочената разпоредба, а размерът на неустоечните задължения възлиза на над 50% от главниците. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойки за неизпълнение на задължение, отделно от възнаградителните лихви, определени плащания в своя полза. По този начин са нарушени императивните норми на ЗПК – реалният общ разход по кредитите за потребителя надвишава лимита на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – противоречие със закона, атакуваните договорни клаузи са недействителни. Те не могат да бъдат недействителни на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

По горните съображения предявените искове за установяване на недействителност на клаузите на чл. 11 от договор № *** г. и договор № ***г. и клаузата на чл. 6.2 от договор № *** г. ще се уважат.

По иска за недължимо платено:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика по отношение на предявения против „Сити Кеш“ ООД иск – неговият предмет, така както е въведен от ищеца, е единствено заплатената без основание неустойка по договор №*** г., сключен между страните.

Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се твърди недействителност на целия договор и се иска връщане на даденото по него – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без 4 основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Като бъдат съобразени горните фактически констатации, явно е, че ищецът е доказал, че за неустойка по чл. 11 от договор № *** г. е заплатил парична сума в размер на 40,90 евро. Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено, доколкото клаузата на чл. 11 от договора се призна за недействителна.

Искът е основателен и ще се уважи. Ще се присъди и законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателното плащане, което искане е правоувеличаваща последица от предявяването на иска и е своевременно заявено.

По разноските:

С оглед изхода от спора следва да се осъди „Сити Кеш“ ООД да плати на К. Т. разноските по делото в размер на 278,09 евро, включващи държавни такси и възнаграждение за вещо лице.

Отправено е искане да се присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на К. Т.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 300 евро с вкл. ДДС.

В диспозитива на решението всички парични суми ще се посочат в евровите им равностойности съобразно чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в РБ, доколкото след 01.02.2026 г. разплащания в български лева не могат да се извършват.