Решение № 1943 от 24.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1943 гр. Пловдив, 24.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330110248 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството се води по две съединени в едно дело искови молби, подадени от М. С. К. срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.

С първата искова молба се иска прогласяване нищожността на договор за заем от 11.10.2019 г. и договор за предоставяне на поръчителство от същата дата поради нарушаване правилата на чл. 11 ЗПК, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Иска се също така осъждането на всеки от двамата ответници да върне недължимо платени суми по всеки от двата договора – 24,54 лв. по договора за заем от първия ответник и 202,72 лв. по договора за поръчителство от втория ответник.

С втората искова молба се иска прогласяване на нищожността на договор за заем от 28.08.2019 г. и договор за предоставяне на поръчителство от същата дата, както и осъждането на ответниците да платят недължимо платени суми по тях, а именно 12,94 лв. по договор за заем от първия ответник и 112,20 лв. по договор за поръчителство от втория ответник.

Ответниците са подали отговор на двете искови молби.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД счита исковете за неоснователни, договора за действителен, като сочи, че сключва гаранционни сделки по занятие. Счита, че дори договорът за заем да е недействителен, това не води до недействителност на договора за поръчителство, тъй като отговорността му е функция на длъжника, каквато е до момента на сключване на договора за поръчителство. Счита, че не е нарушен принципът за еквивалентност на престациите, възразява за адвокатския хонорар и 1 предпоставките по 38 ЗА.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД също подава отговор, с който счита исковете за неоснователни. Сочи, че при нарушаване на правилата на чл.

19 ЗПК ГПР е нищожен само в частта, с която се надвишава максималният размер. Цитира практика на СЕС. Счита, че е допустимо уговаряне на обезпечение. Получена е нужната информация в тази връзка. Сочи, че ГПР включва всички разходи, като в процесния случай това е само лихвата като единствен разход по кредита. Счита, че не е допуснато нарушение с невключването на възнаграждението на поръчителя, като заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове с правно основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК за договорите за заем и чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД за договорите за предоставяне на поръчителство. Предявени са също искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната нищожност. По осъдителните искове, които се предявяват наред с установителните, следва да е налице плащане от ищеца на ответниците на процесните суми, без за това да е налице валидно правно основание.

Страните не спорят за сключването на процесните договори. По недействителността на четирите договора, съдът намира следното. В уговорения в договорите за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по съответния договор за предоставяне на поръчителство, което обстоятелство е безспорно по делото, доколкото кредиторът признава, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договорите за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по съответния договор за заем по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от всеки от двата договора за заем от 28.08.2019г. и от 11.10.2019г., потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тези клаузи са сключени и съответните Договори за предоставяне на поръчиртелство от 28.08.2019г. и от 11.10.2019г. с „Файненшъл България“ ЕООД. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете 2 дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от договорите за заем и последващото сключване на договорите за предоставяне на поръчителство имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в договора за заем предпоставят сключването на съответния му договор за предоставяне на поръчителство от същата дата и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за поръчителя е разход по кредита и преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение.

Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорите за заем от 28.08.2019г. и от 11.10.2019г. са недействителни и исковете за прогласяване на тази недействителност подлежат на уважаване на това основание, а останалите не следва да се разглеждат.

Нищожни поради накърняване на добрите нрави са и договорите за предоставяне на поръчителство от 28.08.2019г. и от 11.10.2019г. С всеки от тези договори и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността. Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Поръчителят, ако плати, платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника.

Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като 3 вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на поръчителя. Така установените обстоятелства водят до извода, че процесните договори за предоставяне на поръчителство излизат извън правилата на добросъвестността, като прехвърлят риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващи добрите нрави, тези договори също следва да се прогласят за нищожни.

При недействителност на договорите за заем, на основание чл.22 ЗПК, подлежи на връщане само чистата стойност на кредита, като всички останали плащания са недължимо платени. Платените суми по договорите за гаранция са изцяло са недължими, поради нищожността на договора и неприложимостта на чл.23 ЗПК в този случай.

Ответникът обаче не успя да докаже разпределените му в тежест обстоятелства, че е платил парични суми по договорите за предоставяне на поръчителство, както и че е платил суми над главницата по договорите за заем. В тази връзка беше направено искане по чл.190 ГПК, но ответниците посочиха, че не пазят такива данни поради изтичане срока на съхранението им, поради което невъзможно е приложението на чл.161 ГПК. Единственото останало доказателство за извършени плащания е клаузата на чл.3 от договор за паричен заем № *** от 11.10.2019г. , според която с договора се рефинансира другият спорен договор за заем № ***/28.08.2019г., като задължението по по-рано сключения договор в размер на 275,14 лв. се прихваща с отпуснатата сума по договора от 11.10.2019г. Тази уговорка между страните доказва погасителен ефект само за сума в размер на 275,14 лв. по договор за заем № ***/28.08.2019г., по който чистата стойност е в размер на 350 лв. Ищецът не възразява да е получил тази сума, напротив, твърди да е извършил редица плащания по договора, но не доказва същите. За сумата от 275,14 лв., доколкото е в размер по-малък от чистата стойност, не може да се направи извод, че е недължимо платена. Съдът не може да предполага дали до момента на рефинансиране на кредита от 28.08.2019г. длъжникът е изпълнявал задълженията си. За това не може да се направи извод от сочения от страните размер на задължението по договора - 275,14 лв., доколкото остатъкът от чистата стойност може да е недължим на друго основание или кредиторът да не го търси. Съдът не може да гради изводите си на предположения, като в случая не се касае за иск, доказан в своето основание, но недоказан по размер. Ищецът доказва плащане само на сума от 275,14 лв. и само по договора за заем от 28.08.2019г., която не надвишава размера на чистата стойност, дължима по договора за заем и не може да се приеме за недължима. Не се доказва никакво плащане по договора за предоставяне на поръчителство от 28.08.2019г.

По договора за заем с № *** от 11.10.2019г. при главница 500 лв. се доказва плащане само на сума в размер на 359,26 лв., което се установява от клаузата на чл.3 от Договор за заем № ***/17.12.2019г., който не е предмет на 4 настоящото производство и с който се рефинансира кредита от 11.10.2019г.

Важат изложените вече съображения, че това плащане е под размера на чистата стойност на кредита (500 лв.) и не може да се приеме за недължимо.

Не се доказват плащания и по договора за предоставяне на поръчителство от 11.10.2019г.

Ето защо осъдителните искове подлежат на отхвърляне.

По разноските.

С оглед уважаване на четирите установителни иска за недействителност на процесните договори и освобождаването на ищеца от държавна такса, същата, в размер на 200 лв., следва да се плати от ответниците по бюджета на съда (по 100 лв. от всеки ответник). Всеки от ответниците следва да бъде осъден да плати на основание чл.38 от ЗА в полза на адв Р. адвокатски хонорар по установителните искове в размер на по 250 лв. от всеки ответник.

Не се оборват предпоставките на чл.38 от ЗА, доколкото съдът вече е направил преценка за материална затрудненост на ищеца и го е освободил от държавна такса. Сложността на делото, протекло в едно заседание, в което не се е явил представител на ищеца, не предполага по-висок хонорар на адвоката. Същият не следва да бъде намален под определения размер, тъй като се касае за 4 съединени иска. Самите ответници са поискали юрисконсултско възнаграждение за всички предявени искове в размер на 720 лв. (по 360 лв. за всеки ответник) или 360 лв. само за установителните искове (по 180 лв. за всеки ответник), като следва да се има предвид, че ориентировъчните размери на възнагражденията на юрисконсулта и на адвоката са различни. По отхвърлените осъдителни искове не се дължат разноски от ищеца съгласно практиката на СЕС.