Решение № 196 от 15.02.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Плевен, 15.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430104304 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от С. П. С., ЕГН **********, от гр.*** представлявано от адв.***, със седалище и адрес на управление ***, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата от 394,66 лева, ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното плащане, като получена без основание. Представят се писмени доказателства – 2 бр. разписки за платени от ищцата суми в полза на ответника – в общ размер на 1589,16 лева, и посочено основание – „дог.563765“. В молба, депозирана на 13,01,2025 г., проц.представител на ищцата моли съда да уважи претенцията.

По делото, в срока по чл.131 от ГПК, ответникът ангажира становище за неоснователност на предявения иск, като се сочи, че сумата е заплатена от ищцата възоснова на сключен между страните договор за кредит – тоест не е платена без основание. Посочва, че сумата е заплатена от ищцата въз основа на сключен между страните договор за кредит №563765/03,05,2023 г. – тоест не е платена без основание. Посочва се, че след одобряване на кредита, въз основа на направена от ищеца заявка, ответникът е генерирал в създадения профила на ищеца процесния Договор за кредит, заедно с приложимите Общи 1 условия, Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като в края на всеки документ има два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. Твърди се, че въз основа на сключеният между страните договор, ищецът е получил от кредитодателя „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД паричен заем в размер на 1200,00 лева, който е следвало да върне на дванадесет 30-дневни вноски, при уговорена лихва за ползване на кредита в размер на 179,64 лева;

ГЛП 26,57% и ГПР 49%. В становище, депозирано на 14,01,2025 г., проц.представител на ответника моли съда да отхвърли иска, като претендира разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Процесният договор за потребителски кредит №563765 от 03,05,2023 г. има характеристиката на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора, страните използват средства за комуникация от разстояние. Съгласно Раздел II, т.2 от Приложение №1 към договора, ответникът предоставя на ищеца заем в размер на 1200,00 лева, при 12 броя погасителни вноски, срок на погасяване на кредита – 03,05,2024 г., годишен лихвен процент 26,57%, годишен процент на разходите /ГПР/ 49%, размер на погасителна вноска с обезпечение – 123,30 лева, размер на погасителна вноска без обезпечение – 231,34 лева, общо дължима сума при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита – 1479,60 лева.

Приложение №1 към договора за кредит е неразделна част от договора за кредит. Съгласно Погасителния план към кредита, неустойката при непредставяне на обезпечение се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска, и е в общ размер на 1294,48 лева.

Съдът счита, че така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 от ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат 2 заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

По делото е изслушано заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно и безпристрастно. Съгласно заключението, ГПР на договора при сключването му, съгласно погасителния план е 49,00% и включва главница, възнагр.лихва и такса в размер на 99,96 лева. Посочено е, че при включване и на неустойката при непредставяне на обезпечение, ГПР става 488,45%. Вещото лице дава заключение, че общо погасената сума от С. С. е в размер на 1589,16 лева, които са разнесени както следва – 1200,00 лева главница, 47,90 лева възнаградителна лихва за периода 03,05,2023 г. – 03,07,2023 г., 215,74 лева неустойка за периода 03,05,2023 г. – 03,07,2023 г., 99,96 лева такса съгласно приложение №4 за периода 03,05,2023 г. – 03,05,2023 г., 20,00 лева такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, 5,56 лева такса за предсрочно погасяване по чл.32, ал.4 от ЗПК.

Съгласно чл.10, ал.1 на ЗПФУР, преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му предостави информацията по чл.8 и чл.9 на хартиен или на друг, траен носител, достъпен за потребителя. Съгласно изричните норми на чл.18, ал.1, т.3, ал.2 и ал.3 от ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 от ТЗ, а за електронни изявления Законът за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП. Съгласно чл.2, ал.1 ЗЕДЕУУ /Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги - изменено заглавие ДВ бр.85 от 2017 г./, електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията. Електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудиовизуален запис /чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ/. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ /чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ/.

Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.18, ал.3 от ЗПФУР изявленията, 3 направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Съгласно чл.184, ал.1 от ГПК, електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, а при поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител. Представеният на хартиен носител заверен препис от договора за кредит и общите условия към него, са годно доказателство за съдържанието на материализираните в тях изявления и удостоверяват процесното облигационното правоотношение. Съгласно чл.18, ал.5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл.143 – чл.148 от ЗЗП. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с §13а от Допълнителните разпоредби, „...националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това…“. По смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл.23 от ЗПК/. Съгласно клаузите на процесния договор и ОУ /чл.13.4./, в случай че Кредитополучателят не 4 осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на договора и Общите условия, или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка, посочена в погасителния план – в размер на 1294,48 лева. Тази разпоредба възлага в тежест за кредитополучателя да осигури двама поръчители, отговарящи на определени условия, или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и възнаградителна лихва - до края на деня, следващ деня на сключване на договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на тези клаузи и съпоставянето им с естеството на сключения договор за кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията към поръчителите/банковата гаранция са на практика неосъществими за кредитополучателя, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него, или банкова гаранция в посочения размер. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК – видно от заключението на ВЛ по СИЕ. Съгласно чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по5 специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,00%, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредита/, то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3, ал.1 и чл.4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице 6 несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит №563765/03,05,2023 г., сключен между страните, е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, вр.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит. Безспорно се установи от заключението на СИЕ, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 1589,16 лева, а дължимата по договора главница е в размер на 1200,00 лева. Плащането на сумата над дължимата главница по договора - 389,16 лева, е извършено от ищеца при начална липса на основание поради което подлежи на връщане, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.