Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2586 от 25.04.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10537/2023
Вид
Решение № 2586
Подписан
25.04.2025
В сила
25.04.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, Йоана Красимирова Кацарска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2586 гр. София, 25.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100510537 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от З. Й. Б. чрез особения й представител – адв. Й. срещу решение № 12779/19.07.2023г. постановено по гр.д. № 51003/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 126 състав, в частта, с което е осъдена да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, както следва:

-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 335,17 лв. – главница за цена на доставка на топлинна енергия за имот в гр. София, ж.к. „Надежда” I, бл.****, за периода 01.08.201930.04.2020г., ведно със законната лихва считано от 20.09.2022г. до окончателното й изплащане;

-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 65,92 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2020-23.08.2022 г.;

-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 4,38 лв. – главница за цена услуга дялово разпределение за периода 01.08.2019-30.04.2021 г., ведно със законната лихва считано от 20.09.2022г. до окончателното й изплащане.;

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК – разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Посочва, че от представените по делото писмени доказателства по никакъв начин не се установява ответника да е придобила съответна идеална част от процесния имот по реда на наследственото правоприемство, като в тази връзка липсват и ясни мотиви на първоинстанционния съд защо е приел, че ответника е собственик. На следващо място, прави оплакване, че по делото не е установено реално потребеното количество топлинна енергия потребено в имота в процесния период. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и исковете срещу ответника З. Б. – отхвърлени като неоснователни.

1

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който излага становище за правилност, обоснованост и законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Моли същото да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение, настоящият въззивен състав намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени осъдителни обективно и субективно съединени искови претенции от на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу З. Й. Б., И. Й. Б. И Л. А. Б. с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността им за неплатена цена на топлинна енергия относно топлоснобден имот ап.142, подробно индивидуализиран в исковата молба, както и цена на услуга дялово разпределение в периода 01.05.2019г. -30.04.2020г. , обезщетение за забавено изпълнение върху неплатените главници, както и законна лихва варху същите от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Първоинстанционното решение в частта, с което са частично отхвърлени исковете срещу З.

Б., както и относно произнасянето по исковете срещу останалите двама ответници – Й.Б. и Л. Б., като необжалвано е влязло в законна сила.

В срока по чл.131 ГПК ответникът изрично е оспорил твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1 т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, 2 т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. Съдът съобрази - т.1 от ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС, а именно: „Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ , ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.“

От удостоверение за наследници – 113 от делото на СРС, е видно че ответника З. Б. е низходящ наследник /дъщеря/ на починалия на 15.10.2019г. - Й.Я. Б., който освен нея е оставил като законни наследници и преживяла съпруга – Л. Б. и И. Б. – син.

По делото е представена заповед № РД41-603//06.06.1985г., издадена въз основа на влязла в сила заповед по реда на чл.98 от ЗТСУ /отм/ № РД-401063/19.12.1984г., с която е определн начин на обезщетение на Л. А. Б. – собственик на имот пл. № 471, кв.77, ул. ****, район Надежда – отчужден за държавни нужди – жилищен блок 10 и на основание чл.100 от ЗТСУ /отм/ е определен ап.142, находящ се в бл. 10абв, ж.к. Надежда-1част, като обезщетение.

Нормата на чл. 20 СК от 1985 г. /отм/ запазва режима, установен в чл. 13 ал. 2 от отменения СК - 1968 г., относно личната собственост на съпрузите. Разпоредбата на чл. 21 ал. 1 и ал.2 СК 1985 г. /отм./, която няма аналог в отменения СК-1968г., но възпроизвежда правило, установено по тълкувателен път от съдебната практика при прилагането на стария кодекс - т. 3 от ППВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г., според което ако лични имущества на единия съпруг бъдат трансформирани изцяло в течение на брака в други имущества, новопридобитото имущество остава лична собственост на придобилия го съпруг. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че км 1985г. Л. Б. е била в граждаснски брак с Й. Б., но дори и да се приеме, че това е така, то не се променя извода, че по отношетие та новопридобитото имущество от Л. Б. е напиле пълна трасформация в лично имущество, тъй като: в цитираната заповед изрично е посочено, че отчужденото имущество е собственост на Л. Б., а не на двамата съпрузи, няма ангажирани доказателства, в посочената т.3 от ППВС № 5/1975 г., се приема, че ако срещу отчужден индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен друг имот и стойността на двамата имота е равна или тази на отчуждения имот е по-голяма от тази на отстъпения, е налице пълна трансформация на притежаваното от единия съпруг имущество в друго такова, поради което съпругът – собственик на отстъпения имот, запазва индивидуалното си право на собственост върху придобития по този начин нов имот, макар и това да е станало по време на брака; липсват ангажирани доказателства, че отстъпения в обезщетение имот е със стойност надвишаваща отчуждения и е налице доплащане и това е станало по време на брака, в който случай съответната част става съсобствена при режим на СИО – в този смисъл е и константната практика на ВКС напр. решение по гр. д. № 1352/2013 г., І г. о. ВКС; решение № 549 по гр. д. № 3218/2008 г., І г. о. ВКС, решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 2510/2019 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и т. н.и др. Посочването в заповедта – 4 чл семейство е с оглед съобразяване на жилищните нужди, но не може да се тълкува, че друго лице освен Л. Б. придобива собствеността върху имота.

Представеното по делото искане за налагане на възбрана от ЧСИ върху ½ част от процесния имот, кат собствен на Л. Б. по никакъв начин не разколебава горния извод, а не е доказателство за наличието на право на собственост.

3

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Предвид гореустановеното, Л. Б. е придобила правото на собственост върху процесния имот /като лично имущество, а не СИО/, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост. В случая не се установява разпореждане/загубване на правото на собственост върху имота от Л. Б. вкл. и с идеална част от него и прехвърлянето му на ответника З. Б..

Липсват каквито и да са други твърдения или ангажирани доказателства, че въз основа на конкретен придобивен способ ответника З. Б. е придобила вещно право на собственост или ползване на процесния апартамент, респективно – същата има качеството на лице по смисъла на т.1 от ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС.

Предвид гореизложеното, съдът приема, че ответника З. Б. не е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като ищецът при условията на пълно и главно доказване не установи съществуваща облигационна връзка между страните, съответно за процесния период ответнка да имат качеството на „потребител“ на топлинна енергия – да е носители на вещно право на собственост или ползване на посочения в исковата молба топлоснобден имот, съответно да ползват същия въз основа на договорно правоотношение.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната му част следва да бъде отменено на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.3 от ГПК.

Разноски

С оглед с изхода, на основание чл.78 ал.1 ГПК направените разноски от въззиваемата страна за възнаграждение за особен представител на ответника З. Б. остават в нейна тежест.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.