Определение № 1958 от 21.07.2022, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1958 гр. София, 21.07.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Атанас Кеманов

Членове:

Надежда Махмудиева

Снежана Бакалова като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно частно гражданско дело № 20221000501580 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, образувано по Частна жалба вх.

№265934/02.02.2022 г., подадена от В. Д. С., срещу Определение от 23.12.2021 г. по гр.д.№2249/2019 г. на СГС, I- 15 с., с което е прекратено производството по делото.

Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради неправилно приложение на нормите на общностното право, като е приета липса на международна компетентност на българския съд за разглеждане на спора за процесната сума от 17 000 евро. Необосновано е прието за установено, че спорът е решен с влязло в сила решение по дело №22F1627/18 г. на Окръжния съд в Щутгарт, за което по делото липсват доказателства – в действителност решението по това дело не е влязло в сила, и спорът все още е висящ пред висшестоящата инстанция – Висш областен съд Щутгард. Наред с това, в определението липсва произнасяне на съда по втората част на исковата молба, по отношение на активи на ищеца, включващи суми от задължителен пенсионен фонд Deutsche Versicheeung, доброволен персионен фонд Spdrkassen Versicheeung, преминал впоследствие към Allianzu, и допълнителен пенсионен фонд Aachen Mumhener. Не е налице влязло в сила определение №819/2018 г. на РС – Ловеч, потвърдено с определение №247/2018 г. на ОС-Ловеч, тъй като видно от исковата молба, настоящият спор не е предмет на производството. Относно цитирания в обжалваното определение договор за заем относно сумата от 17 000 евро, ищецът твърди, че такъв договор за заем между страните не съществува, съществуването на такъв договор. Настоява се за отмяна на атакуваното определение, и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Приложени са писмени доказателства /на немски език и с легализиран превод на български език/ във връзка с релевираните в частната жалба оплаквания: Разпореждане 1 на Окръжен съд Щутгарт от 21.06.2019 г. по дело №22 F1627/18 г., писмо от д-р Л. Л., адвокат, до Окръжен съд Щутгард от 15.02.2021 г.; писмо от адвокат А. Т. до Окръжен съд Щутгард от 10.02.2021 г.; писмо от 03.03.2021 г. от Висш областен съд Щутгард до адвокат д-р Р. Л., за получаване на дело №22F1627/18 г. на Окръжен съд Щутгард във Висшия областен съд Щутгарт и образуване на дело с референтен номер 17 UF 49/21;

Разпореждане от 03.03.2021 г. на Висшия областен съд Щутгарт по дело с референтен номер 17 UF 49/21 и придружително писмо към него.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е допустима и редовна от външна страна и подлежи на разглеждане.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, от която в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпило Възражение вх.№288761/31.05.2022 г., изпратено по пощата на 24.05.2022 г., подадено от Н. Е. Х.. Изразява се становище за недопустимост на частната жалба, поради влязло в сила определение №247/2018 на Окръжен съд Ловеч, в изпълнение на което на 11.10.2018 г. е било образувано дело №22 F1627/18 г. на Окръжен съд Щутгарт, както и влязло в сила решение на Окръжен съд Щутгарт от 15.02.2021 г., потвърдено с решение на Висш окръжен съд Щутгарт от 22.02.2022 г.

Оспорва се международната компетентност на българския съд да разглежда спор относно влогове и разплащателни сметки, открити и находящи се на територията на Федерална Република Германия. Искането за установяване на факт по влогове и разплащателни сметки, находящи се на територията на друга държава, е недопустимо, а също така спорът относно посочените суми е окончателно решен с влязло в сила решение от 22.02.2022 г. Настоява се за оставяне на частната жалба без уважение и потвърждаване на обжалваното определение. Прави се искане да бъдат изискани и приложени гр.д.№1796/2017 г. на РС – Ловеч, ч.гр.д.№106/2018 г. на ОС – Ловеч и гр.д.№11890/2018 г. на СГС. Приложено е писмено доказателство на немски език – копие от влязло в сила решение на Висш окръжен съд Щутгарт от 22.02.2022 г.

При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен в изпълнение на служебното задължение на съда да следи за допустимостта на производството във всяка негова фаза, поради което е допустим.

По правилността на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:

С Искова молба вх.№21457/15.02.2019 г. ищецът В. Д. С., с постоянен адрес в гр.

***, и настоящ адрес в гр. ***, е предявил против ответника Н. Е. С., постоянно пребиваваща във Федерална Република Германия, гр. ***, с посочен точен адрес, 2 установителни искове:

1. Да бъде признато за установено по отношение на ответницата – бивша съпруга на ищеца, че тя не притежава права върху влог от 17 000 евро, набран по разплащателна сметка в Комерцбанк с IBAN *** с титуляр ищеца, придобит на името на ищеца по време на брака на страните, прекратен на 31.01.2017 г.;

2. Да бъде признато за установено по отношение на ответницата Н. Е. С. – бивша съпруга на ищеца, че набраните на името на ищеца средства в Задължителен пенсионен фонд Dentsche Versicheeung, Доброволен пенсионен фонд Spdrkassen Versicheeung, който е преминал към Allianzu, както и в Допълнителен пенсионен фонд Aachen Mumhener, са лична собственост на ищеца.

След дадени от съда указания за обосноваване на основание за компетентност на българския съд да разгледа спора, и да обоснова правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, ищецът уточнява, че международната компетентност на българския съд произтича от наличието на постоянно местожителство на ответницата на територията на Република България, където е родена и живеят нейните родители, и където тя постоянно пребивава. Наред с това, бракът между страните е сключен в България, и е прекратен с Решение на Ловешкия районен съд, влязло в сила на 31.01.2017 г. Поддържа се неприложимост към спора на Регламент (ЕС) №1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г., и наличие на международна компетентност на българския съд, тъй като ответницата има постоянно местожителство в България, и само е обичайно пребиваваща в Германия. Предмет на иска е влог, набран със средства, които нямат брачен произход. Поддържа се наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, макар влогът да е на името на ищеца, по аргумент и по аналогия от ТР №8/2012 г. по тълк.д.№8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и поради отправени от ответницата претенции към посочената сума.

В срока за отговор на исковата молба е постъпило Възражение вх.

№315552/11.05.2021 г. от Н. Е. Х. /с предишна фамилия С./, с която е релевирано възражение за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа предявените искове, поради обстоятелството, че влоговете и сметките – предмет на исковите претенции са на територията на Федерална Република Германия. Също така твърди да е налице висящ спор с идентичен предмет пред Окръжен съд Щутгарт с № 22F1627/18 г., по който е постановено решение от 15.02.2021 г., което представя на немски език, с превод на български език.

С обжалваното определение съдът е приел, че не е налице международна компетентност на българския съд да се произнесе по предявените искове, като съобразно твърденията на ищеца, е приложим Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24.06.2016 г. за изпълнение на засиленото сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по 3 въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи, като по аргумент от чл.6 на същия регламент, е приел за компетентен съда по обичайното местопребиваване на ответницата. Като допълнително съображение е посочил, че спорът между страните относно сумата от 17 000 евро е бил разрешен с влязло в сила решение по дело с № 22F1627/18 г. на Окръжен съд Щутгарт. По тези съображения е прекратил производството по делото.

По повдигнатият спор за наличие на международна компетентност на българския съд, настоящият съд намира, че по първият предявен иск относно правата върху влог от 17 000 евро, набран по разплащателна сметка в Комерцбанк с IBAN *** с титуляр ищеца, придобит на името на ищеца по време на брака на страните, компетнтният международен съд следва да се определи съгласно Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24.06.2016 г. за изпълнение на засиленото сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи, страни по който са както България, така и Германия. Съгласно разпоредбата на чл.6 от регламента, в случаите извън уредените в чл.4 и чл.5 /които касаят производства по развод, законна раздяла или унищожаване на брака, както и случаите, когато в това производство се уреждат имуществените отношения между съпрузите съгласно сключено споразумение между тях/, за компетентен се прогласява съдът, на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда, а когато това не е изпълнено – на чиято територия съпрузите са имали последното си обичайно местопребиваване, когато един от тях все още живее там към момента на сезиране на съда. Когато не е налице и втората хипотеза, то тогава компетентният съд се определя съобразно обичайното местопребиваване на ответника към момента на сезиране на съда. Едва когато нито една от предходните хипотези не е изпълнена, за компетентен се счита съда, определен съобразно общото гражданство на съпрузите към момента на сезиране на съда.

От изложеното в исковата молба се установява, че към момента на сезиране на съда бракът между ищеца и ответницата е прекратен с влязло в сила решение от 31.01.2017 г., като двамата живеят във фактическа раздяла от 08.10.2015 г. От изложеното в исковата молба и посочения адрес на ответницата става ясно, че към момента на предявяване на иска ответницата Н. Е. С. е с постоянно местопребиваване във Федерална Република Германия, а от посочения постоянен и настоящ адрес на ищеца става ясно, че понастоящем местоживеенето на ищеца е в Република България.

Очевидно първото основание за компетентност на българския съд не е налице. С исковата молба ищецът не е ангажирал твърдения на територията на коя държава съпрузите са имали последното си общо обичайно местопребиваване, като във възражението на ответницата, депозирано пред първостепенния съд, също не са ангажирани такива твърдения. С възражението обаче е депозирана изходяща от ищеца 4

В. Д. С. искова молба срещу ответницата Н. С., за делба на движими вещи, придобити по време на брака им, по която е било образувано гр.д.№1796/2017 г. на ЛРС, прекратено с влязло в сила определение, поради липса на компетентност на българския съд. В същата искова молба ищецът е изложил твърдения, че от сключването на брака до фактическата раздяла на съпрузите, същите са живеели като семейство в Германия, и са работели там. Това обстоятелство се подкрепя и от факта, че спорните суми – предмет на предявените искове, са депозирани в банки и пенсионни фондове във Федерална Република Германия /банкова сметка в Комерцбанк, в Задължителен пенсионен фонд Dentsche Versicheeung, Доброволен пенсионен фонд Spdrkassen Versicheeung, преминал към Allianzu, както и в Допълнителен пенсионен фонд Aachen Mumhener/. Ако въз основа на така заявените от самия ищец обстоятелства в изходящата от него искова молба, депозирана пред Ловешкия районен съд, както и от местонахождението на спорните между страните авоари, се приеме за установено, че последното общо обичайно местопребиваване на съпрузите е било във Федерална Република Германия, и въз основа на посоченото от самия ищец обстоятелство, че неговата бивша съпруга – ответницата по делото, все още има постоянно местопребиваване там, следва да се приеме, че е налице втората хипотеза, обосноваваща компетентност на германския съд. Дори да се приеме, че предвид липсата на изрично ангажирани от двете страни твърдения за последното им общо обичайно местопребиваване и категорични доказателства в този смисъл, не може да се приемат за установени предпоставките на втората хипотеза, то в този случай се установява, че е налице третата хипотеза на чл.6, обуславяща отново компетентност на германския съд, а именно – установено е по делото от твърденията на самия ищец, че ответницата към момента на сезиране на съда е постоянно пребиваваща във Федерална република Германия. Не може да бъдат приети доводите на ищеца, че обстоятелството, че ответницата има регистриран постоянен адрес в Република България, на който и сега живеят нейните родители, които тя редовно посещава, е достатъчно да обоснове извод, че същата има обичайно местопребиваване в България, по смисъла на регламента. Съгласно чл.48, ал.7 от КМЧП, „обичайно местопребиваване“ на физическото лице е мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като се съобразяват обстоятелствата от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. В настоящия случай не е спорно, че ответницата има статут на постоянно пребиваваща във ФРГ, има постоянен адрес там, на който е получила книжата по настоящото дело, установява се, че тя е сключила друг граждански брак, понастоящем е с германска фамилия „Х.“ и регистриран в НБД“Население“ настоящ адрес в Германия. Същевременно, от направената справка по чл.47, ал.3 от ГПК се установява, че относно ответницата в България няма данни за 5 текущ трудов договор, или самоосигуряване на ответницата в България. Следователно, всички данни по делото сочат на извода, че обичайното местопребиваване на ответницата към момента на сезиране на съда с настоящия иск, е във Федерална Република Германия, което обуславя основание за компетентност на германския съд, съобразно третата предвидена при условията на евентуалност хипотеза. Ето защо, предвиденото едва на четвърто място евентуално основание за компетентност на съда според общото гражданство на страните, е неприложимо към настоящия случай.