Решение № 46 от 03.04.2026, Районен съд - Златоград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. З.д, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – З.Д в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20265420100003 по описа за 2026 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от Д. Р. Г., ЕГН ********** с адрес: обл.

С., общ. Н., гр. Н., ул. „Й.Н.“№ *чрез адв. Е.М.В., срещу О.Н., със седалище и адрес на управление: гр. Н., обл. С., ***, Булстат ****, представлявана от кмета Б.Р.К., за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1995 г. на реална част с площ 230 кв.м.

/първначално искът е предявен за площта от 550 кв.м., като е допуснато изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК/., находяща се в южната част на границите на имот идентификатор *** област С., О.Н., гр. Н., местност „ЕЕ.б.“; вид територия – Земеделска; категория – Девет; начин на трайно ползване – Нива; площ - 747 кв. м., стар номер 006951, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18-75/19.11.2021 г., издадена от Изпълнителен директор на АГКК, при граници и съседи, имоти с идентификатори:

***; ***; ***; ***.

Ищецът, чрез пълномощни си, сочи, че има посочената реална част от процесния имот от баща си от 1995 г., от когато владее имота явно, спокойно, несъмнено и необезпокояван от никого. Ежегодно от 1995 г., а преди това и неговите праводатели са обработвали процесната реална част като своя, като през годините засаждал и към настоящия момент продължава да го засажда в имота различни селскостопански култури, тютюн, картофи пшеница заедно със семейството си. Към настоящия момент от около 8 г. имотът е превърнат в ливада, която се коси ежегодно от ищеца.

1

При направена справка ищецът установил, че процесният имот, включително и неговата реална част са записани като стопанисвани от О.Н. и попадащи в категорията на земи по чл.19

ЗСПЗЗ. Процесният имот, включително и частта на ищеца с площ 550 кв.м., никога не е бил с неустановен собственик или безстопанствен, а още по-малко О.Н. някога го е управлявала и стопанисвала, възползвайки се от правата си по чл.19 ЗСПЗЗ.

Процесният имот никога не е бил включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ.

Ищецът в периода от 1995 г. до настоящия момент вкл., не е прекъсвал и не е губил владението върху имота, същият имот постоянно явно и необезпокояван от никого е владян от ищеца като негов с оглед на което е и придобит по давност. Сочи, че към владението което е осъществено от ищеца следва да се присъедини и това на неговия баща който е владял имота от 1960 г., като през 1995 г. го дава на ищеца.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът О.Н. признава изцяло предявения иск, като основателен и доказан и моли същия да бъде уважен. Сочи се, че общината не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот, поради което моли разноските по делото да не бъдат възлагани в нейна тежест.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението - изтичане на определен срок, намерение за своене (animus), упражняване на фактическа власт над вещта ( corpus).

Относно допустимостта на признание на иска и разглеждане на производството по реда на чл.237 ГПК:

Ответникът, в срока за отговор по чл. 131 ГПК, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 ГПК, а не по чл.237 ГПК.

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГПК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти - юридически или доказателствени, което е доказателствено средство (чл. 175 ГПК), и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт (факти), а ако го признае - да противопостави съответни възражения.

Съгласно ГПК (в сила от 1.03.2008 г.), признанието на иска е свързвано със 2 специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда - чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл.

334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване (признаване), че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт - чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти - частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота - чл.

18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.

Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, 3 не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост - например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.

Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение.

В осз ищцата се явява лично и с адв. В, който поддържа иска.

Ответникът – редовно призован, се представлява от юрк. Д., която поддържа отговора.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява ,,упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя“. Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт.

По делото е разпитан свидетеля В. Л.

От показанията му се установява, че имотът представлява, към настоящия момент, овощна градина, в която ищецът преди около седмица е засадил допълнително плодни дръвчета. По-рано имотът бил нива, която се ползвала от ищеца и неговите родители за засаждане и отглеждане на селскостопански култури. Свидетелите подробно описват имота, неговите граници и начин на ползване в различни периоди от време.

Сочи, че имотът е наследствен, като го знае от 30 години, отколкото познава и ищеца. Ежегодно му помагал при обработването и от там познава и съседните имоти, чиито собственици са все роднини на ищеца.

Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви.

В тях се възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са възприети. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че свидетелят има ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик.

4

Съдът дава пълна вяра на показанията на свидетеля. Те не са оборени от нито едно доказателство по делото. Същевременно свидетеля не се опитва манипулативно да представи фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищеца. В заключение показанията на свидетеля се ценят като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда.

По делото е допусната и назначена СТЕ, заключението по която е неоспорено от страните и прието от съда като обективно, компетентно, в съответствие с поставените задачи.

Видно от същото, имотът не е бил отчуждаван с приключила отчуждителна процедура, не е бил коопериран.

Предвид това съдът намира, за установено, че ищцата лично и присъединявайки владението на своя баща е упражнявала фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10 години.

Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищеца счита имота за своя собственост, придобита и предадена му от неговите родители.

При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по делото и субективният елемент на владението, поради което са налице кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на института на придобивната давност – упражнявано владение върху процесната площ за срок от повече от 10 години.

В настоящото производство ответникът, независимо от разпределената му доказателствена тежест, не ангажира доказателства.

По доказателствата:

Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и приети по делото писмени доказателства, заключение от СТЕ и събраните гласни свидетелски показания.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г.,в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече.

Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р.Б. (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на 5

Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).