Решение № 3831 от 27.09.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3831 гр. Пловдив, 27.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева- Точевска Гражданско дело № 20245330105233 по описа за 2024 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Р. Г. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******“ № ***, ет. ***, чрез пълномощник адв. К. К., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 98, 69 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ********** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ********** г., за сумата от 1 300 лева, с краен падеж- 17.02.2023 г., при ГЛП- 40 % и ГПР47, 81 %, с общо дължима сума- 1 526, 13 лева. Допълнително на същата бил подписан и договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД. Договорът за кредит обаче бил недействителен на няколко основания. Първо- в него не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. Ако била включена и неустойката, ГПР щял да надвиши 50 % , с което да се наруши нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поръчителството било нищожна клауза, уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерна по размер. Било предвидено обезпечение- гаранция или поръчителство, 1 което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумата от 20 лева, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. На първо място се твърди, че исковата молба била нередовна, поради противоречиви твърдения на ищеца, което затруднявало защитата на ответника. По същество се посочва, че договорът отговарял на всички законови изисквания, като в случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК не била приложима. Относно ГПР се твърди, че в договора била налична информация за всички разходи по кредита, както и за общата дължима сума, като ГПР бил в съответствие със специалната формула по приложението на закона. В ГПР се включвала само лихвата, защото в договора за кредит нямало клаузи за поръчителство или за неустойка. ГПР отговарял по размер на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № *********** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 300 лева, при следните условия: срок- 9 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 47, 81 %, при общ размер на всички плащания- 1 526, 13 лева.

Като писмено доказателство са представени копие от договора за паричен заем, както и справка за извършените плащания.

Във връзка със справката на кредитора е допуснато изменение на осъдителния иск, като същият е увеличен в размер на 98, 69 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове 2 или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузата по договора относно възнаградителната лихва, била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за нея суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

По отношение на възнаградителната лихва- в исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 81 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или 3 пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Предвид горното, клаузата, предвиждаща лихва, се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, поради което по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Видно от представената от кредитора справка за плащанията, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства и представлява признание за погасените от длъжника суми по кредита, за възнаградителна лихва по договора е платена сумата от 98, 69 лева. Така искът следва да се уважи изцяло в размера, поддържан след изменението му. Сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал.

1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски, като такива се претендират. Той е внесъл държавна такса в размер на 42, 80 лева, като в процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адвокат К. К., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като то възлиза в размер на 400 лева и е дължимо директно в полза на адвоката. На ответника разноски не се следват.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от изпълнителния директор Г. Т., да заплати на Р. Г. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „********“ № ****, ет. ***, сумата от 98, 69 лева (деветдесет и осем лева и шестдесет и девет стотинки), недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № *********** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на 4 подаване на исковата молба- 21.03.2024 г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от изпълнителния директор Г. Т., да заплати на Р. Г. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*******“ № ***, ет. ***, направените разноски по делото, както следва: държавна такса в размер на 42, 80 лева (четиридесет и два лева и осемдесет стотинки).

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 4046, представлявано от изпълнителния директор Г. Т., да заплати на адвокат К. Й. К., със служебен адрес: гр. П., ул. „*********“ № ***, ет. ***, офис ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца Р. Г. К., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400 лева (четиристотин лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.