Определение № 2352 от 23.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2352 гр. София, 23.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Дончева

Членове:

Димитър Мирчев

Михаил Малчев като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно частно гражданско дело № 20261000501806 по описа за 2026 година

Съдебното производство е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2, вр. с чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г. В. К. срещу определение №11757 от 30.05.2026 г., постановено по гр.д. №12806/2024 г. по описа на СГС, ГО, 30-ти състав, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск.

В жалбата се излагат съображения, че така постановеното определение е незаконосъобразно поради нарушение на процесуалния и материалния закон.

Излага доводи, че съдията-докладчик е следвало да си направи отвод, тъй като по други производства, водени от него, същия съдия-докладчик е прекратил съответните производства. Сочи номера на дела, по които вече му е била предоставена правна помощ и по които е освободен от задължението за внасяне на държавна такса. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Настоява се и на жалбоподателя да му бъде предоставена правна помощ, която според него първоинстанционният съд неправилно му е отказал.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид постъпилата частна жалба и материалите по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от заинтересована страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения:

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба, озаглавена „частна жалба“, подадена от Г. В. К. срещу 1

Административен съд – София град. С исковата молба ищецът претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 000 000 евро, които твърди, че са му причинени от резултат от действия и бездействие на ответника - отказ да бъде освободен от заплащане на държавна такса по административно дело №11406/2023 г. по описа на Административен съд – София град, образувано по негова искова молба.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявения иск, тъй като не са изложени твърдения за противоправно поведение на ответника, което да поражда задължение за обезщетяване на претендираните вреди. Поради това е приел, че искът е процесуално недопустим и е прекратил производството по делото.

На самостоятелно основание първоинстанционният съд е отменил постановените по делото определения от 28.01.2025 г. и от 12.03.2025 г., с които ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса и му е била предоставена правна помощ, като е оставил без уважение исканията му за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ.

В случая се претендират вреди, които се твърди да са причинени от действия на магистрати (съдии, правораздаващи в Административен съд – София град) при упражняване на правомощията им във връзка с процедурата по освобождаване от държавна такса. По отношение на отказа за освобождаване от дължима държавна такса средството за защита на ищеца е било обжалването му по реда на АПК, поради което за Г. В. К. липсва правен интерес от предявения иск. В случая не е необходимо исковата молба да бъде оставяна без движение по реда на чл. 129, ал. 1 вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, след като от наличните твърдения може да се заключи за изначалната й недопустимост.

Налице са и още две основания за недопустимост на исковата претенция. Първото от тях е, че тя е недопустима, тъй като искът е насочен срещу съд като възложител на работата на съдии, които в кръга на правомощията си са постановили актове, от които се твърди да са настъпили вреди. По общия ред държавата може да отговаря за вреди от действия на магистрат само, ако противоправността/неправилността на съдебен акт е установена чрез някои от предвидените в закона процесуални способи, а в случая нито се твърди, нито е установено, отмяна на сочения съдебен акт или пък, че съдиите, които са го постановили са извършили умишлено престъпление от общ характер, което е да признато по надлежния ред.

Съгласно разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България, при осъществяване на съдебната власт, съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Функционалният имунитет е предназначен да осигури на магистратите независимост при осъществяване на своята дейност, за да могат те свободно и по съвест да решават възложените дела. В разглеждания случай не се твърди да е реализирано нормативното изключение от посочения имунитет, а именно съдиите, постановили отказ да бъде освободен от заплащане на държавна такса по административно дело 2

№11406/2023 г. по описа на Административен съд – София град, да са осъдени с влязла в сила присъда за престъпление от общ характер във връзка с постановения съдебен акт. Освен това няма твърдения този акт, който подлежи на инстанционен контрол, да е обжалван и впоследствие отменен.

Ясно и категорично от съдържанието на исковата молба може да се заключи, че от съда се претендират обезщетения за вреди, в качеството му на „възложител“/„работодател“ на съдиите за извършени действия/бездействия в кръга на техните функции. Отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е функционално свързана с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, същата има гаранционен характер и съществува само доколкото съществува отговорността на прекия причинител. Конституционната забрана за търсене на отговорност от магистратите за извършени от тях действия/бездействия при изпълнение на служебните им задължения, изключва противоправния им характер, извън изрично предвидените хипотези. В случая при липсата на възможност за търсене на отговорност от прекия причинител се изключва и възможността такава да се търси и от възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД.

От страна на ищеца не се твърдят факти и обстоятелства, които да попадат в хипотезите на чл. 2, чл. 2б и чл. 2в ЗОДОВ, при които отговорността на държавата е обективна и безвиновна. От изложената от ищеца фактическа обстановка става ясно, че предявеният иск срещу АССГ е с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Сезираният със съответни искови претенции съд не може да коригира или изменя заявените от ищеца фактически твърдения, за да ги подведе под хипотезата на допустим иск по реда на ЗОДОВ срещу посочения ответник. В тази насока е практиката на ВКС, обективирана например в определение № 43 от 26.02.2015 г. по ч. гр. д. № 70/2015 г., II г. о. и определение № 12/09.01.2023 г. по ч. гр. д. № 20228003104852, IV г. о., която настоящият съдебен състав напълно споделя.

Следващо основание за недопустимост е, че предявеният иск представлява проява на недобросъвестно упражняване на права и следователно нарушава чл. 47 КРБ и чл. 3 ГПК. От процесуалното поведение на ищеца и конкретно изложените от него твърдения може да се заключи, че чрез предявения иск в разглеждания случай се извършва явна злоупотреба с процесуални права. Липсата в действащия ГПК на предвидена изрична процесуална санкция срещу такава злоупотреба не означава, че същата следва да бъде толерирана от съда. Същността на упражняването на правото на иск предполага твърдения за накърнени субективни права и искане за тяхната защита. Несъмнено е задължението на съда да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК. Освен това, съдът следва да оказва съдействие на страните за изясняване на делото – чл. 7, ал. 1 ГПК in fine. Тези задължения обаче не следва да се разглеждат безусловно – коректив за това е разпоредбата на чл. 3 ГПК, вменяваща на страните задължението да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Съдът не следва да остава безучастен към опитите за използване на съдебния процес за нетипични цели, както и към стремежа на едната страна да използва особеностите на гражданското производство за достигането на непозволени 3 резултати. От твърденията на ищеца и искането до съда в разглеждания случай не се установява реална необходимост от защита, а превратно упражняване на процесуални права. В подобен смисъл е даденото разрешение в определение № 3674/03.07.2026 г. по ч. гр. д. № 2465 по описа за 2026 г. на ВКС, IV г. о.

Предвид посочените съображения настоящият състав на Софийски апелативен съд намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното определение за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав намира, че искането за предоставяне на правна помощ, обективирано в частната жалба, следва да бъде оставена без уважение. Допускането на правна помощ в случая се явява процесуално неоправдано съгласно чл. 24, т. 1 ЗПП, съобразно ползата която би донесла за ищеца и съобразно предмета на исковата претенция. Предвид извода за недопустимост на исковата претенция и на основание чл. 24, т. 2 ЗПП правна помощ не следва да се предоставя на Г. В. К..

Воден от изложеното, състав на Софийски апелативен съд ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №11757 от 30.05.2026 г., постановено по гр.д. №12806/2024 г. по описа на СГС, ГО, 30-ти състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. В. К. за предоставяне на правна помощ в настоящото частно въззивно производство.

Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателя с излагане на основания за допускане до касационно обжалване и приподписване от адвокат.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4