Решение № 1700 от 14.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1700 гр. Пловдив, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330112822 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от И. Ж. М., ЕГН:

**********, против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437 и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899 за осъждане на първия ответник да заплати сумата от 50 лева- недължимо платена по недействителен Договор за паричен заем № **** от **** год., както и за осъждане на втория ответник да заплати сумата от 200 лева - недължимо платена по недействителен договор за предоставяне на поръчителство от 10.05.2022 год., ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на иска - 30.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за паричен заем № ****/**** год. със заема сума от 1500 лева, а с втория договор за предоставяне на поръчителство от **** год., като обезпечение на кредита, при възнаграждение за втория ответник от 1328.95 лева. Условията по договора за кредит били следните: общо дължима сума- 1797.78 лева, платима на 16 месечни вноски, ГЛП 26 % и ГПР – 29.33 %. По договора се предвиждало и представяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство с одобрено от кредитора дружество- гарант. Такъв бил вторият ответник, с който се сключил договор за предоставяне на поръчителство, по който се дължало възнаграждение за услугата в размер на 1328.95 лева.

Първият ответник бил овластен да приема вместо втория възнаграждението.

Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, защото лихвата надвишавала трикратния размер на законната лихва; не бил посочен действителният размер на ГПР, като същият бил различен от записания, защото възнаграждението за поръчителството не било включено в него, а по 1 този начин се заобикаляла императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Недействителен бил и вторият договор, който се явявал акцесорен спрямо кредита. По него длъжникът не получавал никаква престация, а дължал пари, което нарушавало принципа за справедливост. Кредиторът трябвало да извърши оценка за кредитоспособността на длъжника, за да го предпази от евентуална свръхзадлъжнялост, като предвиждането на възнаграждението за поръчителя било в пряко противоречие с целта на закона. По договора за кредит била платена сума от 1550 лева, тоест, тоест 50 лева над главницата, а по втория- сумата от 200 лева. Моли се за връщане на тези суми, като недължимо дадени. Претендира и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник „Кредисимо“ ЕАД, с който се оспорва предявеният иск. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** от **** год. със заема сума от 1500 лева, при общо дължима сума- 1797.78 лева, платима на 16 месечни вноски, ГЛП 26 % и ГПР – 29.33 %. Не се оспорват и твърдените като извършени плащания от ищеца. Сочи, че в ГПР по договора за кредит не е включено възнаграждението по договора за поръчителство, както и че в ГПР по договора за кредит като разход е включена единствено договорната лихва.

Излагат се съображения, че възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР по договора за кредит, тъй като не представлява общ разход по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Сключването на договор за поръчителство не било задължително условие за отпускане на кредит на ищеца, като за последния е съществувала възможността да избере обезпечен или необезпечен кредит. Той имал и правото да се откаже от кандидатстването за кредит обезпечен с поръчителство. Оспорва и към момента на сключването на договора за кредит да е знаел размера на възнаграждението по договора за поръчителство. Посочва се, че договорът за поръчителство е сключен след договора за кредит. Вземанията по договора за поръчителство възниквали в полза на Ай тръст ЕООД, а не в полза на Кредисимо ЕАД.

Иска се от съда да отхвърли исковата претенция. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор и от втория ответник – Ай тръст ЕООД. Не оспорва, че между страните е сключен договор за поръчителство от **** год. с уговорено възнаграждение за поръчителя в размер на 1328.95 лева, както и че във връзка с договорното правоотношение по сметка на ответника от ищеца е постъпила сумата от 200 лева. Излагат се съображения, че възнаграждението за поръчител има характеристика на възнаграждение, дължимо на лице, което по занятие, предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти, като размерът му бил съобразен с риска, който дружеството поема – възнаграждението било дължимо само за периода на предоставянето на услугите. Оспорва се твърдението, че договорът за поръчителство е недействителен. Твърди се, че договорът за кредит е сключен преди договорът за поръчителство, че размерът на възнаграждението на поръчителя не следва да бъде включвано в ГПР по договора за кредит, тъй като не представлява общ разход по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на ЗПК.

Предоставянето на поръчител в лицето на Ай тръст ЕООД било възможност, 2 но не и задължение за кредитополучателя и сключване на договор с дружеството поръчител не било условие за получаване на кредита.

Иска се от съда предявената искова претенция да бъде отхвърлена.

Претендират се разноски

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 429 от 12.01.2026 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между ищеца и Кредисимо ЕАД е сключен договор за кредит № **** от **** год. със заемна сума 1500 лева, подлежаща на връщане на 16 месечни вноски, ГЛП 26%, ГПР 29.33%, общо дължима сума 1797.78 лева, че по договора за кредит от ищеца е платена сумата от общо 1550 лева, както и че в ГПР като разход е включена единствено договорната лихва. Отделено е като безспорно и ненуждаещо се от доказване и че между ищеца и Ай тръст ЕООД е сключен договор за поръчителство от 10.05.2022 год., с определено възнаграждение за поръчителя в размер на 1328.95 лева, както и че по договора за поръчителство на Ай тръст ЕООД ищецът е заплатил сумата от 200 лева.

Горните обстоятелства се установяват и от представените с исковата молба писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № *****/**** год., Приложения № 1 към същия /л.10-13/, както и Договор за поръчителство от *** год. и Приложение № 1 към него /л.14-21/. В раздел II, чл. 4 от Договора е предвидена клауза, съгласно която кредитополучателят следва да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и поръчителство от одобрен от кредитора поръчител, в срок до 48 часа с цел одобрения на кредита. В противен случай, съгласно ал. 2 на същата клауза, кредитът няма да бъде одобрен. В настоящата хипотеза ищецът, като кредитополучател, е предоставила обезпечение – одобрен от кредитора поръчител, видно представения Договор за предоставяне на поръчителство от дата **** год.., сключен между И. М. и дружеството „Ай Тръст“ ЕООД.

Съгласно Договора за предоставяне на поръчителство и Приложение № 1 към същия, на поръчителя се следва възнаграждение в размер на 1328.95 лева на месец за целия срок на договора за кредит, като възнаграждението се дължи на датата на плащане на погасителните вноски по кредита и може, съгласно уговореното да се заплаща на „Кредисимо” ЕАД.

Предвид горното и с оглед съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищцата за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника „Кредисимо” ЕАД в обратния смисъл. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, 3 ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит № ****/**** год и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие.

Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит съдът намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.

В продължение на развитите по-горе мотиви следва да се посочи, че за нищожен се намира и договорът за предоставяне на поръчителство от **** год., тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжникът пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога 4 ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата сделка.