Решение № 189 от 14.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 189 гр. Пловдив, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330106768 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инс“ АД срещу Т. В. Х., с която се предявяват обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 386,00 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 386,00 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 25.09.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 8067/26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 16394/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит „**“ № **/** г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 700 лева, която следвало да бъде върната в срок до 12.01.2025 г. От страна на същия били погасени първите две погасителни вноски и частично третата, поради което вземанията по договора били обявени за предсрочно изискуеми. Посочва се, че събиране на вземанията по договора било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 16394/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив. По посоченото дело била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът възразил, поради което се предявява исковата претенция единствено за главница по договора за кредит в размер на 386,00 лева. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че претенцията се основава на недействиетелн договор за потребителски кредит. Възразява се, че претендираните суми като разноски в заповедното и исковото производство са прекомерни.

1

С отговора на исковата молба в срока по чл. 211 ГПК е предявен насрещен иск от Т. В. Х. срещу „Кредит Инс“ АД с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит „**“ № **/** г., сключен между тях е недействителен.

В насрещната искова молба се излагат съображения, че договорът е недействителен, доколкото в същия липсва посочване на методиката за формиране на ГПР. Така в чл. 4.5 от договора било предвидено, че до края на следващия работен ден след сключване на договора, ответникът следвало да предостави гаранция за цялата сума по договора, валидна една година след сключване на договора. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 7.1 от договора, същият дължал неустойка в размер на 504 лева.

Посочва се, че неустойката представлявала скрито възнаграждение, поради което следвало да бъде включена в ГПР. Доколкото това не било сторено, договорът за кредит бил недействителен. Отделно се излагат съображения, че клаузата за неустойка е нищожна, доколкото излиза извън присъщите й фукнции. Посочената клауза заобикаляла и нормата на чл. 33, ал.1 ЗПК.

Доколкото неустойката не била включена като разход по кредита, посоченият в договора ГПР не съответствал на действителния такъв, което водело до нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1,т. 10 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В указания срок е постъпил отговор на насрещната искова молба от „Кредит Инс“ АД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на насрещната претенция. Посочва се, че ответницата сама е кандидатствала за суми по процесния договор за кредит като предварително е получила информация за неговото съдържание. Възразява се, че неустойката не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото същата била начислявана за неизпълнение на задължение по договора и към датата на сключване на договора ищецът не знаел дали ще възникне посоченото вземане. Дори да се приеме, че клаузата за неустойка се явява нищожна, то посоченото не водело до извод за недействителност на целия договор. Също така се навеждат доводи, че при начисляване на неустойката, ответницата е разполага със срок от 14 дни, за да се откаже от него. Поради изложеното се претендира насрещната искова претенция да бъде отхвърлена като в полза на ищеца да се присъдят разноски и по същата.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит „**“ № **/** г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 700 лева, която е следвало да бъде върната, ведно с лихви, на дванадесетмесечни вноски, при фиксиран лихвен процент от 36,00 % и ГПР в размер на 49,70 %. Съобразно чл. 4, ал. 5 от договора, ответникът се задължил в срок до края на следващия ден от сключване на договора да представи на ищеца гаранция по кредита, съобразно ОУ.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанковата финансова институция следвало да бъде за сума в размер на предоставената главница и за лихвата по кредита със срок на валидност: до една година от сключване на договора. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 7, ал.1 от договора, ответникът дължал сумата в размер на 504,00 лева като неустойка.

С протоколно определение от ** г., постановено по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че дължимата 2 чиста стойност по кредита възлиза на сумата в размер на 386,00 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявен е иск с правно основание чл. чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

За основателността предявения иск дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание – Договор за потребителски кредит „**“ № **/** г., обвързващо страните. Посоченото следва да се разгледа съвместно със заявеното в отговора на исковата молба и предявеното с насрещния иск възражение за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 7, ал.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 504,00 лева. Разпоредбата на чл. 4, ал.1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гаранция от банкова или небанкова финансова институция за целия срок на кредита на стойност – дължимите главница и лихви. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал.1 и чл. 7, ал.1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за цялата сума по договора за кредит и за целия негов срок. Поставя се въпросът, ако същият би могъл да осигури такава гаранция, поради каква причина ще търси бързо финансиране от небанкова финансова институция. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят 3 трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,70 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит „**“ № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.