Определение № 3950 от 08.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3950 гр. София, 08.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002103360 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6086/16.07.2024 година, подадена от С. Д. К., против решение № 120/24.06.2024 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 213/2024 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 345/12.03.2024 година на Окръжен съд Пловдив, ХV-ти състав, постановено по гр. д. № 1943/2023 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. Д. К. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал.. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 28 000.00 лева (разликата между исканото обезщетение от 30 000.00 лева и присъденото такова от 2000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на наказателни преследвания, приключили с постановление от 01.07.2020 година на Районна прокуратура Пловдив за прекратяване на производството по досъдебно производство № 341/2018 година по описа на РУ на МВР Стамболийски и с присъда по н. о. х. д. № 4696/2021 година по описа на Районен съд Пловдив, потвърдена с решение по в. н. о. х. д. № 1274/2022 година по описа на Окръжен съд Пловдив, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 01.10.2022 година до окончателното плащане.

В подадената от С. Д. К. касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, С. Д. К. твърди, че са налице предвидените в 1 разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

С. Д. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.07.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6086/16.07.2024 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че първоинстанционният съд бил приел, че с постановление от 17.12.2018 година на прокурор при Районна прокуратура Пловдив било образувано досъдебно производство по пр. пр. № 8844/2018 година, а именно дознание № 341/2019 година по описа на РУП Стамболийски за престъпление по чл. 187 от НК,по което досъдебно производство нямало привлечено към наказателна отговорност лице и което било прекратено с постановление от 01.07.2020 година. Също така бил приел, че с постановление от 04.02.2021 година на прокурор при Районна прокуратура Пловдив било образувано досъдебно производство № 36/2021 година за това, че на 13.02.2019 година пред разследващ полицай по дознание № 341/2019 година по описа на РУП Стамболийски, С. Д.

К. като свидетел бил потвърдил неистина и с постановление от 28.04.2021 година К. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК. На 17.07.2021 година бил внесен обвинителен акт, като било образувано н. о. х. д. № 4696/2021 година по описа на Районен съд Пловдив, по което с присъда постановена на 07.04.2022 година С. Д. К. бил признат за невинен и бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 290, ал. 1 от НК като присъдата била влязла в законна сила на 01.10.2022 година, когато с решение № 244/01.10.2022 година на Окръжен съд Пловдив, постановена по в. н. о. х. д. № 1274/2022 година бил потвърдена. При тази фактическа обстановка и във връзка със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд бил приел, че по отношение на С. Д. К. било налице незаконно водено наказателно производство единствено във връзка с обвинение по чл. 290, ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда, от което той бил претърпял единствено т. нар. обичайни вреди. Недоказани били твърдените от К. специфични вреди, а именно медийната разгласа, както и притесненията, произтичащи от паралелно воденото гражданско производство във връзка с упражняване на родителските права от страна на К. по отношение на двете му деца, поради което дължимото обезщетение трябвало да е в размер на 2000.00 лева, до който размер бил уважен предявения иск. Самият въззивен съд е приел, че нямало спор по делото, а и се установявало от приложените по същото доказателства, че било било образувано дознание № 341/2018 година по описа на 2

РПУ.Стамболийски против неизвестен извършител за това ,че на 17.05.2018 година бил изтезавал малолетното дете Д. К., син на С. Д. К., по което наказателно производство последният бил разпитан като свидетел като нямало повдигнато обвинение и лице, привлечено към наказателна отговорност за това престъпление. Нямало спор и за това, че производството било спряно, тъй като било прието, че от събраните материали в хода на разследването се установявало да не касаело за деяние, попадащо в обхвата на чл. 187 от НК, а в обхвата на чл. 131, ал. 1, т. 4 от НК, извършено от С. Д. К. спрямо неговия малолетен син, наказателното производство за което обаче се възбуждало по тъжба на пострадалия и тъй като такава не била постъпила в шестмесечен срок с постановление от 01.07.2020 година производството е прекратено .К. поддържал, че независимо от това, че не бил привлечен като обвиняем, Прокуратурата на Република България отговаряла за вреди на основание чл.

2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, тъй като понятието „обвинение в престъпление“ следвало да се тълкува в по-широк смисъл, а не в тесния му наказателно процесуален такъв. В случая наказателното преследване не било водено против С. Д. К., а против неизвестен извършител и в това производство същият бил разпитан като свидетел .Разследващите органи имали законово задължение да извършат проверка при подаден сигнал против конкретно лице, в което се съдържали данни за извършено престъпление от общ характер, какъвто бил конкретния случай. Данни за извършено престъпление по чл. 187 от НК се съдържали в обясненията на съпругата на С. Д. К., дадени по друг повод, което било прието от Прокуратурата на Република България като достатъчно основание за образуване на досъдебно производство, разследването по което обаче се било водело против неизвестен извършител, а С. Д. К. имал процесуалното качество на свидетел, в което качество единствено и еднократно му били взети показния. Съществувала съдебна практика, че Държавата не носи отговорност по реда на ЗОДОВ тогава, когато производството било образувано против неизвестен извършител и било прекратено без да бъдело повдигнато обвинение, а лицето, претендиращо обезщетение, било имало единствено процесуалното качеството на свидетел. В конкретния случай, дори и да се приемело разширителното тълкуване на понятието „обвинение в престъпление“ за нуждите на специалния деликт, както искал С. Д. К., наказателното производство по дознание № 341/2018 година, което било прекратено без да било повдигнато обвинение, не се било водело против К., а против неизвестен извършител. В това производство от С. Д. К., който бил имал качеството на свидетел, били взети единствено и еднократно показания без да били предприемани каквито и да било други процесуални действия, сочещи на това, че макар наказателното производство да било образувано против неизвестен извършител, на практика се било водело именно и конкретно против С. Д. К., при което положение и при разширителното тълкуване на понятието „обвинение в престъпление“ да можело евентуално да се приеме ,че Държавата в лицето на Прокуратурата на Република България отговаря за вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Затова въззивният съд приемал, че в конкретния случай Държавата не носела отговорност на вреди, претърпени от С. Д. К. от воденото против неизвестен извършител наказателно производство по дознание № 341/2018 година, прекратено с постановление от 01.07.2020 година. Нямало спор по делото, че с 3 постановление от 04.02.2021 година на прокурор при Районна прокуратура Пловдив било образувано досъдебно производство № 36/2021 година за това, че на 13.02.2019 година пред разследващ полицай по дознание № №341/2019 година по описа на РУП Стамболийски, С.

Д. К. като свидетел бил потвърдил неистина като с постановление от 28.04.2021 година същият бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, като бил внесен обвинителен акт и било образувано н. о. х. д. № 4696/2021 година по описа на Районен съд Пловдив, по което с присъда постановена на 07.04.2022 година К. бил признат за невинен и бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 290, ал. 1 от НК като присъдата била влязла в законна сила на 01.10.2022 година, когато с решение № 244/01.10.2022 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по в. н. о. х. д. № 1274/2022 година, била потвърдена. За вредите, претърпени от С. Д. К. от това незаконно водено против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, държавата в лицето на Прокуратурата на Република България отговаряла по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Във връзка с това въззивният съд приемал, че С. Д. К. бил претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление като притеснение, стрес, несигурност, накърнено достойнство, чувство за онеправданост и несправедливост. Тези неимуществени вреди дори не се нуждаели от пълно и главно доказване доколкото били очевидни и били налице във всеки едни случай на незаконно водено и впоследствие прекратено или приключило с оправдателна присъда наказателно производство и били в безспорна причинно следствена връзка с последното. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди във всеки един конкретния случай следвало да бъдат преценявани и т. нар. специфични вреди, които се поддържали от С. Д. К. и които в конкретния случай били неразумната продължителност на наказателното производство, медийната разгласа, както и допълнителните негативни преживявания във връзка с успоредно провеждащия се съдебен процес относно упражняване на родителските права по отношение на двете деца на С. Д. К. след прекратяване на брака му и опасенията на същия ,че те можели да бъде предоставени на майката. Въззивният съд намирал, че продължителността на наказателното производство– около 3 години и 5 месеца, като се имало предвид, че същото било преминало и през съдебна фаза и то на две инстанции не можело да бъде приета за неразумна. На второ място, както било видно от представите по делото доказателства, медийната разгласа била насочена и била акцентирала основно върху това, че С. Д. К. бил нанесъл побой и бил проявил агресия по отношение на детето си заради счупен дисплей на телефона като повдигнатото обвинение по чл. 290, ал. 1 от НК била само маркирано. На следващо място от показанията на изслушаните по делото свидетели се установявало, че К. действително се бил тревожил дали предоставените му с въззивното решение, постановено в бракоразводния съдебен процес, родителски права можело да му бъдат отнети и да бъдат предоставени на майката, но въззивният съд не намирал тези допълнителни негативни преживявания да са били в причинна връзка с воденото против него наказателно производство за лъжесвидетелстване. Като всеки един родител, желаещ да упражнява родителските права сред прекратяване на брака, С. Д. К. бил търпял естествените и нормални притеснения от това, че съденото решение можело да не в желаната от него 4 посока, особено като се имало предвид разгласеното чрез медиите тежко укоримо негово поведение, изразяващо се в побой над детето му, но тези неимуществени страдания не били в следствие на наказателното производство за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК и за тях Държавата не отговаряла. С. Д. К. не бил претърпял неимуществени вреди, извън обичайните такива, поради което и като съобразявал взетата мярка за неотклонение, която била „подписка“, тежестта на престъплението, в което бил обвинен и впоследствие оправдан, а именно тежко умишлено такова, както и чистото съдебно минало на К., въззивният съд намирал, че обезщетение в размер на 2000.00 лева било адекватна компенсация на претърпените вреди.