Решение № 2153 от 17.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2153 гр. Пловдив, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20225330115933 по описа за 2022 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5и чл.55 ал 1 ЗЗД.

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Г. Л. , чрез адв. И. срещу „Креди Йес” ООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК за признаване за установено между страните, че клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № ***/ 26.05.2021г е недействителна, като противоречаща на закона, заобикаляща закона и е уговорена в противоречие с добрите нрави и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 323,74 лева, представляваща заплатена сума при начална липса на основание, а именно: недействителна клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда /03.11.2022г./ до окончателното й изплащане.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***/ 26.05.2021г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1000 лева.

Поддържа се, че в клаузата на чл. 8 от договора била уговорена и неустойка в размер от 930,58 лева, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора, обезпечение под формата на гаранти, които следва да бъдат физически лица и да отговаря на многобройни, кумулативно предвидени критерии, както и да осигури още едно измежду следните обезпеченияипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на кредитора. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество, неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР и ясно да бъде посочена в общата сума, дължима по 1 кредита. Тези изисквания не са изпълнени, поради което се сочи, че целият договор е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Акцентира се и върху факта, че поставените от кредитора изисквания за предоставяне на обезпечение са на практика неизпълними за длъжника, особено в предоставения му тридневен срок. В случай, че се приеме, че целият договор не е недействителен, то се сочи, че самата клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора е нищожна поради противоречието й с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение.

Предвид изложеното, претендира се горепосочената сума от 323,74 лв. като платена при начална липса на основание. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея.

Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Изтъква се и че цялата информация за договора му е била предоставена преди сключването, за да може да вземе информиран избор. Ищецът се е съгласил с условията, при които ответникът предоставя кредитно финансиране, поради което и липсва основание да се приеме, че потребителят е бил поставен в неблагоприятно положение. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

Съдът след като се запозна със становищата на страните и представените по делото писмени доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 ГПК вр. с чл. 235, ал.2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното.

Безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните обстоятелства: между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ***/ 26.05.2021г., по силата на който кредиторът е предал на длъжника сума в размер от 1000 лв. при фиксиран месечен погасителен лихвен процент от 3.330%, с годишен процент на разходите – 48.156%, срок на погасяване на заема 12 месеца, с месечна погасителна вноска в размер на 102,45 лв., с първо плащане – 26.06.2021 и последно плащане – 26.05.2022г..

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал.

3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на 2 последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В представения договор /л. 8/ никъде не е посочен размер на дължима възнаградителна лихва, нито е упоменат приложимият годишен лихвен процент.

Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Нарушение е налице, защото в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. ГПР е в размер на 48,156%, и общата сума на плащанията от 1229,42 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се плаща разсрочено във времето /предвидена изначално в погасителния план/, заедно с месечните, които ще възлизат на 180 лева.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечения – гаранти, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с – ипотека върху НИ, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, води до извода, че тази неустойка оскъпява кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така, при плащането на всички задължения, се получава едно допълнително възнаграждение.

Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя 3 страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен, за валидността му съдът следи служебно, респ. нищожна е клаузата на чл. 8 от договора за неустойка, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 930,58 лева.

Предявеният главен иск следва да бъде уважен като основателен.

Предявеният иск по чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД също следва да бъде уважен като основателен тъй като видно от приетата по делото справка на л.44 ищцата е заплатила сума в общ размер на 323,74 лева по процесния недействителен договор за неустойката по чл. 8, която подлежи на връщане, тъй като ответникът я е получил при изначална липса на основание поради констатираната нищожност на тази неустойка, респ. на целия договор и с която сума неоснователно се обогатява за сметка обедняване на ищцата което произтича от общ юридически факт.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата от общо 100 лева и 800 лева адвокатско възнагрждение по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за недействителна клаузата на чл. 8 от сключения между Н. Г. Л. с ЕГН ********** с адрес: гр. П., ж.к. Т. бл.... в качеството й на заемател, от една страна, и от друга страна, „Креди Йес“ ООД с ЕИК 200688545 със седалище и адрес на управление: гр.

Хасково, ул. Лозарска № 12 с *** В.И. в качеството му на заемодател Договор за паричен заем № № ***/ 26.05.2021г. към искане № *** на основание чл. 26, ал.1, предл. първо, второ и трето ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК;