Решение № 174 от 02.12.2022, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 174 гр. Велико Търново, 01.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20224000500324 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирани въззивни жалби от Прокуратурата на РБ и М. Р.

И. против Решение № 203/ 14.06.2022 г. по Гр.д. № 784/ 2021 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на М. Р. И. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 3000 лв., претърпени вследствие на повдигнато обвинение по ДП № 20П/ 2011 г. по описа на СО-СГП за извършено престъпление, по което И. е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 306/ 2017 г. по описа на ОС – Русе, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 11.11.2021 г. до окончателното изплащане и е отхвърлил предявения от И. иск за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния претендиран размер от 60 000 лв.

Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част. Счита, че по делото не е доказана причинно-следствена връзка между твърдяните от ищеца вреди и проведеното срещу него незаконосъобразно наказателно производство. Съдът ценил показанията на свидетели, които били заинтересовани предвид близката си връзка с ищеца, не отчел, че паралелно с наказателното производство ищецът водил и административно производство относно дисциплинарното му уволнение, което също генерирало негативни преживявания, а нямало отношение към действията на прокуратурата. Недоказано било настъпило влошаване на здравословното състояние на 1 ищеца и търпени от него вреди от публикации в пресата. Поддържа, че наказателното производство протекло в разумни срокове с оглед сложността му при 22 обвиняеми лица, като прокуратурата не можела да носи отговорност за продължителността на процеса в съдебната му фаза. Взетата спрямо ищеца мярка на процесуална принуда „парична гаранция“ не възпрепятствала трудовата му дейност и не ограничила възможността му за предвижване и социални контакти. Следвало да бъде съобразено, че през 2014 г. наказателното производство спрямо ищеца по едно от разследваните престъпления било прекратено с акт на прокурора и за него отговорността на Прокуратурата била погасена по давност. Относно имуществените вреди поддържа, че заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство е прекомерно, като следвало да се дължи минималния размер по Наредба № 1. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да отхвърли изцяло предявения от И. иск.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна М. Р. И. е подала отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа, че решението в обжалваната му част е правилно, законосъобразно, постановено при прецизен анализ на доказателствата и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

М. Р. И. обжалва решението в отхвърлителната му част. Счита за неправилен като противоречащ на критериите за справедливост извода на съда досежно размера на дължимото му обезщетение за неимуществени вреди. Съдът не преценил правилно обема на причинените му вреди. Следвало да бъде съобразено, че е бил уличен за злоупотреба със служебно положение като държавен служител, което го дискредитирало в личен, професионален и социален план; че производството срещу него продължило 8 г., като обвинението било поддържано пред три съдебни инстанции; че продължава да търпи негативни последици и след приключване на наказателното производство още повече, че продължава да работи в системата на МВР.

Съдът не отчел чистото му съдебно минало, не съобразил размера и със стандарта на живот и икономическите условия в страната, като обезщетението било в пъти по-малко съотнесено към минималната работна заплата в РБ за периода от 8 г. Моли решението в тази му част да бъде отменено и съдът да уважи исковата му претенция в пълен размер, като му присъди и направените разноски.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е 2 разбираем, не са недопустимост. налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата

Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

Първоинстанционният съд е изяснил детайлно и правилно фактическата обстановка по делото при съобразяване на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства и страните не правят оплаквания срещу формирания от него извод за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на отговорността на Прокуратурата като субституент на Държавата за вреди. Ищецът е бил привлечен като обвиняем и му е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което впоследствие е признат за невине н и оправдан. Правопораждащият вземането за обезвреда факт е влизането в сила на постановена спрямо него оправдателна присъда, която дава на повдигнатото му и поддържано в рамките на наказателното производство обвинение характеристика на «незаконно». Държавата дължи репариране на неимуществените и имуществени вреди, настъпили за оправданото лице като пряка последица от незаконното обвинение. Спорът пред настоящата инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед претърпените от пострадалия неимуществени вреди и относно размера на имуществените вреди.

Неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпяните от него в определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. Неоснователно е оплакването на Прокуратурата, че по делото ищецът не доказал конкретно претърпените от него неимуществени вреди.

Трайна е практиката на ВКС, че при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Нормално е да се приеме, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие, което по естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в състояние на стрес за целия период от започване на разследването и повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда. Поради това пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство, чувствителност към негативното отношението на обществото. Само при твърдени вреди, различни от 3 обичайно присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства, ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно – размера на дължимото обезщетение. В настоящия казус ищецът се позова както на неимуществени вреди, които са обичайните за житейската ситуация, в която е попаднал, така и на специфични вреди: влошаване на здравословното му състояние и вреди, свързани с обществената му позиция – уронване на доброто му име в работата и честта и достойнството му в обществото чрез разгласяване на случая със средствата за масово осведомяване.

При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД съдът взе предвид следните обстоятелства: Ищецът е неосъждано съгласно чл.86 НК лице, на което е повдигнато обвинение в извършването на квалифициран състав на престъплението подкуп, предвид качеството му на длъжностно лице – орган на полицията – престъпление по чл.302 т.1 вр. чл.301 ал.1 НК, което е тежко по смисъла на чл.93 т.7 НК, защото предвижда за извършителя наказание лишаване от свобода от 3 г. до 10 г. Именно защото обвинението е свързано със заеманата от него длъжност по служба, търпените от него негативни последици в емоционалната и психическа сфера са много по-тежки, защото от органите на полицията обществото оправдано очаква и изисква изключителна почтеност, отговорност и съблюдаване на закона и незаконното обвинение рефлектира пряко не само върху имиджа на лицето, но и върху доверието към цялата система, представител на която е то. Наказателното производство срещу ищеца не се е развило в разумен срок по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС и становището на Прокуратурата в обратния смисъл категорично не може да бъде споделено.

Наказателното преследване спрямо него е започнало през 2011 г. и е приключило с решението на ВКС от 17.01.2020 г., т.е. в двете фази производството е продължило близо 9 г., като продължителността му не може да бъде оправдана с броя на разследваните и привлечени като обвиняеми лица, защото обвинението спрямо ищеца още от 2014 г. е за извършване на престъпление в съучастие само с още едно лице и липсва връзка с евентуална престъпна дейност на другите обвиняеми, за да е обусловено развитието на производството спрямо него от производството спрямо другите лица. Освен това, видно от приложените актове на Прокуратурата и съда, продължителността на производството е резултат от процесуалното поведение на Прокуратурата, която непрецизно е квалифицирала установените от нея деяния, при което се е наложило многократно да прави корекции и да повдига нови обвинения и през 2015 г., когато за първи път е сезирала съда, внесеният от нея обвинителен акт е страдал от недостатъци, обосновали връщането му. Отстраняването на недостатъците е отнело на Прокуратурата повече от 2 г. В съдебната фаза, развита пред три съдебни инстанции, производството е приключило в разумен срок от 2 г. и 6 м. и напълно несъстоятелно Прокуратурата акцентира върху процесуалното поведение на съдилищата, което поначало не е годно да доведе до намаляване на отговорността, 4 защото както бе посочено Прокуратурата се явява само субституент на Държавата, чиято отговорност е обективна, защото законът не се интересува кои конкретни длъжностни лица са действали виновно и са причинили увреждането.

Продължителността на производството има пряко отношение към продължителността на търпене на вредите, но в конкретния казус следва да се държи сметка, че още на първа инстанция той е бил оправдан и впоследствие оправдателната присъда е потвърдена и от въззивния съд, което, житейски логично, не може да не се отрази позитивно на цялостното емоционално състояние на ищеца и увереността му, че не е извършил деянието, за което е обвинен. Не е доказано търпените вреди от наказателното производство да са завишени вследствие интензивността на процесуалните действия срещу него. По делото не са ангажирани никакви доказателства какви като вид действия са извършвани за периода на производството в досъдебната му фаза, колко често и с каква продължителност. В рамките на производството му е наложена мярка на процесуална принуда „парична гаранция“, т.е. не са били ограничени личната му свобода и правото му на придвижване, като вредата от тази мярка е в имуществената сфера на ищеца, а не в неимуществената такава.

Същевременно обаче незаконно повдигнатото обвинение е обусловило лишаване на ищеца от правото на труд, прокламирано в чл.48 от Конституцията, тъй като съгласно чл.100 ал.2 ЗДСл в релевантната за казуса редакция към 2012 г. във всички случаи, когато срещу държавен служител е образувано наказателно производство за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б."а" НК, органът по назначаването го отстранява временно от работа /през 2016 г. тази норма е обявена за противоконституционна/. Ищецът е бил отстранен от работа и впоследствие уволнен дисциплинарно, което неминуемо му се е отразило негативно в личен и финансов план и е засегнало както професионалния му, така и социалния му живот. Неоснователно Прокуратурата счита, че не следва да носи отговорност за тази вреда, която била резултат от действията на трето лице – работодателят на ищеца. С оглед цитираната разпоредба, органът по назначаването не разполага с оперативна самостоятелност, а е длъжен да спази предписаното в закона при предпоставките, настъпили именно в резултат от действията на Прокуратурата.

Разпечатката съдържа 24 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/85818e8f-c2c6-43bc-b4f7-87190bb2471e