Решение № 3022 от 24.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3022 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Гражданско дело № 20231110133607 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „M.P.M.“ АД срещу Ц. С. М., с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 1730,27 лева – главница, представляваща 8 броя незаплатени вноски главница по Договор за кредит № М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., ведно със законната лихва считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 11.01.2023г., до окончателно изплащане; сумата 4891,31 лева, представляваща 8 броя незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.; сумата 201,35 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 20.12.2021г. до 04.08.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.01.2023г. по ч.гр.д. № 1670/2023г. по описа на СРС, 175-ти състав.

Предявени са и осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми: 2909,95 лева, представляваща 10 броя незаплатени вноски за главница по Договор за кредит № М00000*****/16.08.2021г. за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба- 16.06.2023г., до окончателното изплащане и сумата от 5499,45 лева, представляваща 10 броя незаплатени вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г. включително.

Ищецът твърди, че на 16.08.2021г. между страните е сключен Договор за кредит № М00000***** за сумата от 20 000 лева, като съгласно договореностите между страните, ищецът превел сумата по кредита в размер на 16 447,36 лева по банкови сметки на трети лица-кредитори на ответника, а остатъка от 4 177,44 лева превел по банкова сметка на потребителя. Сочи, че договореният лихвен процент между страните е в размер на 40 %, а ГПР 48,2748 %, като общата сума, която подлежи на връщане твърди, че е в размер на 40 475,71 лева. Излага, че срокът на погасяване е 48 месеца, а крайният срок сочи, че е до 20.08.2025г. Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си по договора, поради което претендира падежиралите вноски по договора за главница и възнаградителна лихва за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., както и тези падежирали след подаване на 1 заявлението по чл. 410 ГПК, за периода 20.08.2022г. до 20.05.2023г., като за последните предявява осъдителни искове. Искането към съда е да уважи предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез назначения от съда особен представил- адв. Н.. Ответникът оспорва осъдителните искове като недопустими. Оспорва клаузата относно възнаградителната лихва като неравноправна и развива подробни съображения в тази насока. Твърди, че всякакви претенции извън главницата за просрочени вноски по кредита са неоснователни. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна.

Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.

Релевираното от особения представител на ответника възражение за недопустимост на осъдителните искове с оглед специфичния характер на производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, целящо установяване на вземанията по заповедта за изпълнение, е неоснователно.

Както е изяснено с т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, е допустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК ако са налице условията за приемането му за съвместно разглеждане с иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК. Съобразно мотивите на тълкувателното решение, не е допустимо съединяването на осъдителен иск заедно с установителния, само когато се касае за същото вземане /по размер и основание/, за което е издадена заповедта за изпълнение. Настоящата хипотеза не е такава, тъй като предмет на установителните искове са неплатените вноски по главницата и възнаградителната лихва по процесния кредит за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г., докато предмет на осъдителните искове са следващите неплатени погасителни вноски по главницата и възнаградителната лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., чиито падежи са настъпили след издаването на заповедта за изпълнение и които не са включени в нея. При липса на идентичност между предмета на установителните искове и този на осъдителните такива, липсва процесуална пречка за приемане за съвместно разглеждане на първоначално съединените от ищеца с исковата молба по реда на чл. 210, ал. 1 ГПК осъдителни искове.

По исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК /установителни и осъдителни/, в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: наличието на сключен Договор за кредит № М00000*****/16.08.2021г., по силата на който да е предоставил кредит в размер на 20 000 лв.; че за ответника е възникнало задължението да върне кредита; че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, размера на същата. В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже погасяване на дълга.

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава. В доказателствена тежест на ответника при 2 установяване на горните факти е да докаже погасяване на дълга на падежа.

Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че между страните обстоятелствата, че е бил сключен Договор за кредит № М00000*****/16.08.2021г. Освен безспорния му характер, това обстоятелство се установява и от представения договор за кредит ведно с искане за отпускането му и стандартен европейски формуляр.

От съдържанието на договора за кредит се установява, че на 16.08.2021г. ищецът „M.P.M.“ ЕАД като кредитор и ответникът Ц. С. М. като потребител са се уговорили кредиторът да отпусне на потребителя потребителски кредит в размер на 20 000 лева за срок от 48 месеца, платим на 48 анюитетни месечни погасителни вноски от по 840,94 лева с падеж 20-то число на всеки месец за периода от 20.09.2021г. до 20.08.2025г. Уговорено е, че сумата от 16 447,36 лева се отпуска за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица /описани подробно в договора за кредит/, а остатъкът от 3552,64 лева се отпуска за текущи нужди на потребителя. Съгласно чл. 9 от договора, годишният лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, е в размер на 40 %. Лихвата се изчислява ежемесечно на база брой дни за месеца при 360 дни в годината. Договореният лихвен процент не зависи от друг референтен лихвен процент и/или друг индекс. В чл. 10 от договора е уговорено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48,27% като всички изчисления на ГПР по кредита са извършени съгласно законоустановената формула за пресмятане, по сочена в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При изчисляване на ГПР са взети предвид следните допускания: 1. Настоящият договор ще запази обвързващата си сила между страните за целия посочен срок; 2. Всяка от страните ще изпълнява точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и неустойки.

От приетото удостоверение, издадено от „P.K. България“ ЕООД се установява, че ответникът има непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 1372,15 лева, която сума ищецът е превел на посоченото дружество с платежно нареждане за кредитен превод от 17.08.2021г. съобразно постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението с процесния кредит.

От приетото удостоверение, издадено от „Т.Б.А. Банк“ ЕАД се установява, че ответникът има непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 10 496,51 лева, която сума ищецът е превел на посоченото дружество с платежно нареждане за кредитен превод от 17.08.2021г. съобразно постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението с процесния кредит.

От приетото удостоверение, издадено от „K“ ЕАД се установява, че ответникът има непогасен кредит подлежащ на рефинансиране в размер на 4202,42 лева, а задължението към „Ай Тръст“ ЕООД е в размер на 376,28 лева. С платежно нареждане за кредитен превод от 17.08.2021г. ищецът е превяел на „K“ ЕАД сумата от общо 4578,70 лева съобразно 3 постигнатата уговорка за рефинансиране на задължението с процесния кредит.

Общият размер на рефинансирането е 16 447,36 лева, както е уговорено в договора за кредит, а разликата до пълния размер на кредита от 20 000 лева /сумата от 3552,64 лева/ е преведен по сметката на ответника с платежно нареждане за вътрешнобанков превод от 17.08.2021г.

От приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и в съответствие с писмените доказателства по делото се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и към датата на подаване на исковата молба кредитът не е обслужван редовно, като е извършено погасяване само на три вноски. Вещото лице е установило, че за периода от 20.09.2021г. до 11.02.2022г. кредитополучателят е заплатил по кредита сумата от общо 2780 лева. С тях са погасени изцяло вноските по главницата и лихвата с падежи 20.09.2021г., 20.10.2021г. и 20.11.2021г. Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК задълженията на ответника кредитополучател са в размер на 1730,27 лева – 8 неплатени вноски по главницата за периода от 20.12.2021г. до 20.07.2022г.;

4891,31 лева – 8 неплатени вноски по възнаградителната лихва за перидоа от 20.12.2021г. до 20.07.2022г. и 230,79 лева, представляваща мораторна лихва върху неплатената главница за периода от 20.12.2021г. до датата на заявлението /11.01.2023г./. Към датата на подаване на исковата молба /16.06.2023г./ вече са дължими и вноските по главницата и възнаградителната лихва за периода от 20.08.2022г. до 20.05.2023г., вследствие на което общото задължение на ответника за главница е станали 4640,22 лева, а за договорна лихва – 10 390,76 лева.

Относно възражението на особения представител за недължимост на възнаградителната лихва поради нейната прекомерност, съдът намира следното. Съгласно чл. 9 от процесния договор за кредит, размерът на лихвата е определен като фиксиран лихвен процент от 40 % годишно за срока на договора. Предвид така договорения размер съдът намира, че посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т. е. нищожността на клаузата /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма 4 пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихвапри необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.