Решение № 374 от 14.05.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. Бургас, 14.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско дело № 20252100500461 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е пред настоящата инстанция по въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: 175074752,подадена ч р е з упълномощения му процесуален представител юрисконсулт Ивета Тончева, проти в решение № 84 от 14.01.2025г., постановено по гр. дело № 6590/2024 г. по описа на РС- Бургас, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете му за осъждане на ответника А. Г. Т., ЕГН: ********** да му заплати сумата от 97.59 лв., представляващо договорно възнаграждение за периода от 03.05.2019 г. до 31.07.2019 г. по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/04.10.2018 г. и сумата от 878.47 лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 26.06.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху вземанията от датата на подаване на исковата молба на 27.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземанията.

В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, в атакуваните му отхвърлителни части, с твърдения, че същото е неправилно. Възразява се против направения от първата инстанция извод, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 23 от ЗПК, като в подкрепа на доводите си излага подробни съображения и цитира съдебна практика. Счита, че договорът е напълно действителен, тъй като отговаря на законовите изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а и т. 10 и сл. от ЗПК, както и, че е спазено условието на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Моли за отмяна на решението на първоинстанционният съд, в обжалваните части и постановяване на ново, с което 1 горепосочените искове да бъдат уважени. Претендира присъждане на разноските по делото в двете инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. В съдебно заседание въззивникът не изпращат представите, депозира писмено становище по съществото спора. Претендира присъждане на разноските по делото. При условията на евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият А. Г. Т. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание не се явява и не изпраща представител.

Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Производството пред районният съд е образувано по предявени искове от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД за осъждане на ответника А. Г. Т., ЕГН: ********** да му заплати сумата от 97.59 лв., представляващо договорно възнаграждение за периода от 03.05.2019 г. до 31.07.2019 г. по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/04.10.2018 г., сумата от 855.38 лв., представляващо възнаграждение за закупен и използван пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/04.10.2018 г. и сумата от 878.4 7 лв. , представляваща лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 26.06.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху вземанията от датата на подаване на исковата молба на 27.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземанията. Посочените вземания са били заявени в заповедното производство, образувано по ч.гр.д. 4236/2024г. по описа на БРС, като с влязло в законна сила разпореждане от 01.07.2024г. по същото дело, потвърдено с определение от 22.07.2024г. по в.ч.гр.д. 1065/2024г. по описа на БОС е отхвърлено заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК срещу длъжника А. Г. Т., като в указания едномесечен срок от 415, ал. 1, т. 3 от ГПК заявителят е предявил настоящия осъдителен иск за присъждане на същите вземания.

Районният съд е квалифицирал предявените искове с правно основание чл.9 от ЗПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор и не е взел становище по исковете.

С обжалваното решение, позовавайки се задължителната на основание чл. 633 от ГПК съдебна практика, обективирана в решението от 21.03.2024г. по дело № C‑714/22 на СЕС след извършена служебна проверка за нищожност на договора за кредит съгласно разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е счел, че закупуването на допълнителни услуги макар да не е предвидено изрично като задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит, то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита, които потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и които са известни на кредитора към момента на сключването му. По тези съображения съдът е приел, че уговореното възнаграждение за допълнителни услуги следва да бъде квалифицирано като „общи разходи по кредита“, поради което следва да бъде взето предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит. Посочено е, че невключването на това възнаграждение в ГПР има за цел да създаде невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК предел. По тези съображения е прието, че доколкото съгласно дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му се налага извода, че кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

2

Това нарушение съставлява предвидено в чл. 22 от ЗПК основание за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, води до настъпване на последицата по чл. 23 от ЗПК - освобождаването на кредита от лихви и разноски. Предвид горното съдът е приел, че в случая длъжникът дължи само чистата стойност на кредита, поради което исковете за присъждане на претендираните вземания за договорно възнаграждение, за възнаграждение по пакета от допълнителни услуги и за лихва за забава се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени исковете за сумата от 97.59 лв., представляващо договорно възнаграждение за периода от 03.05.2019 г. до 31.07.2019 г. по сключен между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/04.10.2018 г. и сумата от 878.47 лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 26.06.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху вземанията от датата на подаване на исковата молба на 27.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземанията. В останалата част, досежно отхвърления иск за присъждане на сумата от 855.38 лв., представляваща възнаграждение за закупен и използван пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/04.10.2018 г., решението не е обжалвано и същото е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящата инстанция, като взе предвид оплакванията в жалбата, представените доказателства и като съобрази закона намира, че районният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е направил правилни фактически и правни изводи, които въззивният съд напълно споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Не е спорно, че между страните, а и от данните по делото се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ********** от 04.10.2018г., по силата на който ищцовото дружество е предоставило ответника в заем сумата в размер на 900 лв. за срок от 24 месеца, срещу задължението на последният да я върне на вноски с годишен лихвен процент 41.17 % и с лихвен процент на ден – 0.11 %, в размер на 55.64 лв. всяка, при посочен ГПР – 49.90 %, и т.е. общия размер на дължимата сума по кредита сума е 1335.36 лв. Установява се, че към договора за кредит ответникът е заявил ползване на пакет допълнителни услуги „Бонус“, който включва една от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на кредита; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу заплащане на кредитора на възнаграждението в размер на 1080,48 лв., като размерът на вноската по него е 45,02 лв и заплащането й е включено в погасителния план. Така общия размер на задълженията на ответника по договора за кредит, включващо и пакета от допълнителни услуги е в общ размер на 2415.84 лв., при месечен размер на вноската е общо 100.66 лв. с падеж –трето число от месеца.

В случая доколкото въззивното дружество-ищец основава вземанията си на сключен с длъжника договор за паричен заем, то за същият са приложими правилата на ЗПК. Както правилно е приела първата инстанция, съдът следи служебно за валидността на процесния договор за кредит и за наличието на неравноправни клаузи в него, вкл. и в свързания с него договор за допълнителни услуги, ако основанието за нищожност произтича пряко от 3 съдържанието и формата на сделката и по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи – Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това в постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/. Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Настоящата инстанция споделя мотивите в обжалваното решение, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК и, че на основание чл. 23 от ЗПК по него се дължи само чистата стойност на кредита.

Независимо, че ищецът не излага твърдения стойността на допълнителните услуги да е включена в ГПР, съпоставяйки размера на възнаграждението за допълнителните услуги с размера на предоставената в заем главница от 900лв., е видно, че стойността на допълнителните услуги 1080.48 лв. дори надвишава заетата сума. Това означава, че посочения в договора за кредит ГПР от 49.90% е неточен, тъй като очевидно при формирането му като общ разход по кредита не е включена стойността на допълнителните услуги. Оттук следва извода, че в случая се касае до търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и поради това следва да се приеме,че посоченият ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.