Решение № 5715 от 23.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5715 гр. Пловдив, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330106871 по описа за 2025 година

Производството е по обективно комулативно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД и по чл. 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът Д. Г. К. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. А. Д., с исковата си молба против „КРЕДИРЕКТ” ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.“Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, е поискала:

Да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит № *** г. е недействителен; в условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли иска за недействителност на договора за кредит, да признае за установено, че: клаузата на чл. 18, ал.

1 от него - е недействителна; клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 6 от договора е недейстивителна.

Да осъди „КРЕДИРЕКТ” ЕООД, ЕИК 207024290, да заплати на Д. Г. К. ЕГН **********, сумата в размер на 239,76 лева, като платена без правно основание, съгласно чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба - 14.04.2024 г., до окончателното плащане.

Претендира направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на *** г. ищцата като заемател и „Кредирект“ ЕООД, са сключили Договор за потребителски кредит № ***. По силата на договора й била предоставена в заем сумата в размер на 1 500,00 лева, при общо дължима сума в размер на 2 259,98 лева, при ГПР в размер на 62,95 %, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50 %, при срок на кредита от 18 месеца, на 18 броя месечни вноски, с падеж на първата вноска 18.03.2024 г. и падеж на последната вноска 18.08.2025 г., платими на 4 вноски по 62,95 лв. и 14 вноски по 143,57 лв. Съгласно чл. 6, ал. 1 договорът следвало да бъде обезпечен с поне едно от подробно посочено от ищцата обезпечения в срок до 2 дни от сключване на договора. В чл.

18 от договора било предвидено, че при непредоставяне на обезпечение се дължало неустойка в размер на 2860,78 лв., след направена отстъпка от 27,24 лв. от първоначалната вноска, за целия срок на договора.

От анализа на договора се правел извода, че ищцата следвало върне сумата от 5 120,76 лева с отстъпката, която включвала 1 500,00 лева главница, 759,98 лева лихва и 2 860,78 лева неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение.

1

Правело впечатление, че размерът на неустойката представлявал 126 % от размера на общо дължимата сума по кредита и 341 % от размера на изтеглената първоначална сума, като нито в договора, нито в СЕФ било посочено какво точно се включвало в ГПР.

Твърди, че ищцата до момента била внесла сумата в общ размер на 1 739,76 лв. за погасяване на задълженията по договора.

Ищцата имала качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което, спрямо правоотношението намирали приложение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Ищцата считала, че процесният договор бил изцяло недействителен на основание чл. 26, ал.

1, предл. първо ЗЗД вр. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Клаузата, предвиждаща осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция, била нищожна като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не било спазено изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК, защото не бил посочен верният годишен процент на разходите. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да бъде посочена като такава, поради което била нарушена разпоредбата на чл.

11, т. 9 ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти. Позовава се на съдебна практика, според която подобни нарушения водели до недействителност на договора. С оглед на гореизложеното счита, че доколкото никъде не било посочено кои разходи формират ГПР, че било налице нарушение на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подробно посочва изискванията към физическите лица - потенциални бъдещи поръчители, уредени в договора, както и набора от документи, които поръчителите следвало да предоставят.

Посочва, че била налице невъзможност на ищцата да осигури подобни обезпечения в толкова кратък срок, както и невъзможност на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не бил изчакал преди да включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, доколкото във всяка месечна погасителна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка.

Излага, че подобна уговорена неустойка в общ размер от 2 860,78 лв. била нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока.

Твърди, че записването в кредитния договор в размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР, изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да бъдат считани законовите изисквания.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването на кредита представлявало недействителността като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО, което означавало, че клаузата за неустойка била неравноправна.

При условията на евентуалност, се искало да бъде прогласена нищожността на клаузата, 2 съдържаща се в чл. 18, ал. 1 от договора поради противоречието й със закона, респ. с добрите нрави, както и е предявен кумулативно обективно съединен иск, с който се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 3, ал. 2, т. 6 от договора поради противоречието й с добрите нрави.

Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция на цялата дължима по договора сума съдържало изначално поставени ограничения и параметри, които правели задължението неизпълнимо.

Срокът бил твърде кратък. При съвкупна преценка на параметрите на договора, можело да се направи извод, че неустойка при непредоставяне на обезпечение противоречала на закона и била неравноправна, поради което се явявала недействителна.

Доколкото изначално било предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следвал извода, че тя водела единствено до оскъпяване на кредита, като излизала извън присъщите й функции. Включена по този начин неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й била нищожна поради противоречие с добрите нрави, като се позовавала на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ОСТК на ВКС по отношение на критериите за противоречие на неустойката с добрите нрави. Процесната неустойка излизала извън присъщите си функции, доколкото била така уговорена, че била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение. Задължението за обезпечаване на главното вземане имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойка представлявал 126 % от общо дължимата сума по договора, тоест изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение, потребителят дължал не само главница и лихва по договора, но и неустойка в значителен размер. Такава уговорка противоречала на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излизан извън обезпечителните и обезщетителни функции, които законодателят определял.

Посочва, че кредиторът бил финансова институция, като съгласно Директива 2008/48/ЕО той бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което преддоговорно задължение предпазвало потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло за постигане на целта на директивата, като процесната клауза противоречала на посочената цел. По този рискът от неизпълнението на задължение на финансовата институция се прехвърлял върху самия длъжник. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.

По отношение на иска за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 6 от договора посочва, че размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като нарушавал основен правен принцип, а именно добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения.

Съглашение за плащане на възнаградителна лихва било действително, ако тя надвишавала тройния размер на законната лихва, като твърди, че към 15.02.2024 г. размерът на законната лихва бил 13,79 %, тоест уговореният лихвен процент по договора от 50 % надвишавал три пъти законната лихва.

По отношение на обективно съединения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, ищцата твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, то потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихви или други разходи по него. Чистата стойност на кредита възлизала на 1 500 лв. /главница/, а ищцата била заплатила по договора сумата от 1739,76 лв., поради което твърди, че е надплатила сумата от 239,76 лв. и фактическият състав на иска по чл. 55, ал. 1, 3 предл. първо ЗЗД бил осъществен, тъй като сумата била платена без основание.

Ответникът „КРЕДИХЕЛП" ООД, ЕИК 201284228, гр. София, излага съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че нищожността на отделна клауза не влече недействителност на целия договор. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорното задължение на заемателя.

Договорът бил действителен и съобразен с всички изисквания на ЗПК, както и с тези на ЗПФУР. Още преди подписването на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като той сам бил избрал параметрите и условията му, поради което договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК.

Клаузата за неустойка не заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формиране на ГПР били спазени всички изисквания, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

При нормативно определен лимит от 68,95 % ГПР по процесния договор бил в размер на 62,95 %, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Сочи, че клаузата за неустойка не е и не следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като кредиторът следвало да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката била дължима след сключване на договора единствено при условие, че заемополучателят не осигури обезпечение. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор.