Определение № 3144 от 14.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3144 гр. Пловдив, 14.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20245300502800 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД против определение № 9231/29.07.2024г. по гр.д.№ 15197/2023г. на ПдРС, IV гр.с., с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 2592/09.06.2024г. в частта за разноските. В частната жалба се сочи, че размерът на присъденото адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за пълномощника на насрещната страна в заповедното производство не е съобразен с изискванията на чл.36, ал.2 от ЗА за обоснованост и справедливост и с Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16, тъй като същият не съответствал на правната и фактическа сложност на спора по делото. Иска се намаляне на адв.възнаграждение до размер от 100 лева.

От въззиваемия И. К., чрез пълномощника му адв.М. М., е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 15197/2023г. на ПдРС, IV гр.с. е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД против И. К., с която са предявени искове с правно основание в чл. 422 от ГПК за това да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лева - главница, 16,66 лева – договорна лихва за периода 07.07.2020 г. – 06.08.2020 г., дължими от длъжника по договор за потребителски кредит № 383020/07.07.2020 г., сключен с „Ай ти еф груп“ АД, които вземания са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с подписване на Приложение № 1 от 19.10.2022 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.10.2022 г., 145,63 лева – обезщетение за забава за периода 07.08.2020 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 27.06.2023 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10957/2023 г. по описа на ПРС. С постановеното по делото решение № 2592/09.06.2024г. искът за установяване на дължимостта на главницата от 500 лева, ведно със законните лихви върху същата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, е уважен, като останалите искове са отхвърлени и И. К. е осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД съдебни разноски в размер от 264,24 лева за исковото производство и 56,62 лева- съдебни разноски в заповедното 1 производство, а жалбоподателят е осъден да заплати на адв.М. М. адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в общ размер от 420 лева, с включен ДДС, за заповедното и за исковото производства.

На 26.06.2024г. е постъпила молба от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, с която е заявено искане за изменение на постановеното по делото решение № 2592/09.06.2024г., в частта за разноските, бъде отменено присъденото за адвоката на ответника адвокатско възнаграждение в заповедното производство, както и присъденото му възнаграждение за исковата производство да бъде редуцирано до размер от 100 лева.

Размерът на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА се определя по правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тази наредба е предмет на разглеждане по цитираното в частната жалба Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. В конкретния случай, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение не се определя по договор между ответника и пълномощника му, а се присъжда от съда, въпросната преценка ще следва да се извърши на база на това, дали предвиденото в наредбата минимално адв.възнаграждение е в съответствие с правната и фактическа сложност на спора по делото.

Общият сбор на претендираните със заявлението по чл.410 от ГПК и съответно- с исковата молба, суми е под 1000 лева. Съгласно ал.2 на чл.7 от наредбата, при материален интерес до 1000 лева минималният размер на адвокатското възнаграждение е 400 лева. В конкретния случай възнаграждението за адв.М. е определено под минимума, като следва да се има предвид, че в изготвения от него отговор на исковата молба са изложени множество доводи за недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит и е цитирана съдебната практика. Спорът по делото не се отличава с фактическа сложност, но правна страна не е абсолютно безспорно и ясно, поради което определеното възнаграждение от 300 лева не може да бъде възприето като прекомерно високо. Ето защо, частната жалба ще следва да бъде оставена без уважение в частта досежно присъденото адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за безплатна правна защита в исковото производство.

Съгласно чл.7, ал.7 от наредбата, за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал.2 на база на половината от стойностите на претендираните суми. Исковото производство представлява продължение на заповедното производство. По двете производства длъжникът- ответник по иска по чл.422 от ГПК, реализира една и съща защита в рамките на една съдебна инстанция. Всъщност защитата в заповедното производство се изчерпва с консултация относно това дали да бъде подадено бланкетно възражение по утвърден образец.

Определеното от

2 първоинстанционния съд адв.възнаграждение от 50 лева е под минимума от 100 лева по чл.6, ал.1, т.1 от наредбата.

ДДС върху адв.възнаграждения за предоставена безплатна правна помощ е дължимо, защото и този вид сделки са облагаеми по ЗДДС. Предоставената правна помощ по чл.38 от ЗА е безплатна за клиента, но не и за самия адвокат, тъй като на него се дължи възнаграждение, определено от съда в тежест на насрещната страна. Както се сочи и в мотивите към Определение № 82/18.02.2020г. по ч.т.д. № 104/2020г. на ВКС, І т.о., „При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. следва да включва ДДС. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38, ал.2 ЗА.

Предоставените от процесуалния представител – адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл.38, ал.2 ЗА ред“. Ето защо, частната жалба се явява неоснователна и по отношение на адв.възнаграждение за заповедното производство.

Предвид гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД частна жалба против определение № 9231/29.07.2024г. по гр.д.№ 15197/2023г. на ПдРС, IV гр.с., с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 2592/09.06.2024г. в частта за разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3