Решение № 796 от 11.11.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 796 гр. Горна Оряховица, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, III СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветелина Св. Цонева при участието на секретаря Вероника П. Петрова като разгледа докладваното от Цветелина Св. Цонева Гражданско дело № 20244120100403 по описа за 2024 година

Искове с правна квалификация – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Депозирана е искова молба от Р. Д. П., ЕГН: **********. с адрес: гр. Д.О., ул. ***, с ЛК *********, издадена на 18.10.2018 от МВР - Велико Търново чрез адвокат П. С. П. САК срещу „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК:

**********,със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1324, р-н Л., ж.к.

Л. 7, бул./ул. бул.***, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. и "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр.

С., п.к. 1324, р-н Л., ж.к. Л. 7, бул./ул. бул.***, представлявано от П.Б.Д..

На 31.10.2023г. между ищецът и ответното дружество "Изи Асет Мениджмънт" АД е сключен договор за паричен заем № 4942640 от 31.

10.2023г., по силата на който е усвоен кредит в размер на 300 лв. за срок от 12 седмици. Записаният в договора Годишен процент на разходите (ГПР) е в размер на 45.53 %, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40%.

Договорената вноска по кредита е в размер на 26.27 лв., а общата дължима сума от потребителя - 315.24 лв. Съгласно чл. 4 от договора заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания - да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две 1 години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; банкова гаранция с бенефициер заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на неговото сключване (31.10.2023.) на кредитополучателя се предоставя Договор за предоставяне на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем. Вторият договор се сключва с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като по силата на него кредитополучателят трябва да заплати на дружеството сумата в размер на 104.76 лв. (чл. 3, ал. 1 от същия), разсрочена ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора е на 12 равни вноски. В погасителния план по договора за кредит е формирана капитализирана вноска в размер на 35 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на гаранция от 8.73 лв. и вноска по кредит 26.27 лв. В резултат на това, за усвоена главница в размер от 300 лв. и за период на ползване от под 3 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 420 лв., от които 315.24 лв. към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и 104.76 лв. към гаранта "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД. Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.

26, ал. 1 от ЗЗД тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Излага следните аргументи Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.

Липсва посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, 2 включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В настоящия случай дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция са сключени в един и съши ден, носят един и същи идентификатор, двете дружества са „свързани лица", както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита безспорно сочат, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В тази връзка твърди кредиторът да е нарушил императивното правило на чл.

19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същото е включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 210 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

В договора е уговорен лихвен процент в размер на 40 % и ГПР в размер на 45.53 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвиденото възнаграждение за гаранция, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславя и пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК (в този смисъл Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на PC - Сливен). Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаното възнаграждение за поръчителство безспорно попада в изискванията на директивата - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на 3 договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По тези съображения след неговият размер да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора по силата на ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел".

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Практиката на ВКС по отношение на нищожността на възнаградителната лихва е приложима и от отношение на договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща лимит на размера на ГПР. В противен случай би се стигнало до абсурдното заключение, че при договори между търговци (където не се прилага ЗПК) лихвеният процент не може да надвишава 30% (трикратния размер на законната лихва към датата на сключването на договора), но при 4 договори за потребителски кредит, където потребителят е икономически послабата страна в отношенията, възнаградителната лихва може да надвишава 30%. В тази връзка и счита, че следва ясно да се откроява института на ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави. Останалите разходите по кредита също са компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна.