Решение № 259 от 18.12.2025, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Ловеч, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ВЕСЕЛИНА В. като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20254300500558 по описа за 2025 година и за да се произнесе съобрази:

Производство с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 135/29.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 47/2025 г. по описа на PC -Тетевен, съдът е признал за нищожен Договор за потребителски кредит „Стандарт" № 40018659503/17.07.2023 г., сключен между М. П. В., с ЕГН **********, от гр.**** и „Профи Кредит България" ЕООД с ЕИК:175074752, със седалище и адрес на управление в гр.София, кв.Мотописта, бул."България" №49, бл.53Е, вх.В, представлявано от управителите С.Н.Н., Я.К.Ч. и Н.М.Л. поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.

С решението, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е осъдено да заплати на М. П. В. сума в размер на 302.65 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит „Стандарт", ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда -16.01.2025 г. до окончателното заплащане. Дружеството е осъдено да заплати на ЕАД „Е. И." с ЕИК:

180978004, адрес гр. Пловдив, ул."Борба" № 3, ап. 57, представлявано от 1 адвокат Е. Г. И., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 960.00 лв. за оказана безплатна правна помощ, а по сметка на Районен съдТетевен държавна такса в размер на 594.22 лв. и разноски в размер на 200.00 лв.

Със съдебен акт, наименован Решение № 174/08.07.2025 г., съдът в производство по чл. 248 от ГПК е оставил без уважение подадени от адв. Е. И., в качеството на процесуален представител на М. В. и от „Профи Кредит България" ЕООД, молби с искания за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу Решение №135/29.05.2025 г. на РС - Тетевен в частта, с която е уважена предявената осъдителна искова претенция, от страна на ищцата М.

П. В. е постъпила въззивна жалба вх.№ 4358/11.06.2025 г. от „Профи Кредит България" ЕООД с ЕИК:175074752, чрез юрисконсулт Н.Л.. В нея се твърди, че първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Посочва, че в един и същ съд има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, което в процесния случай е било разгледано от един и същи състав на съда, като покъсно заведеното дело е следвало да бъде прекратено служебно от съда или да бъде съобразено постановеното по двете съдебни производства. Въззивникът изтъква, че по постановеното решение по гр.д. № 226/2025 г. на РС - Тетевен противоречи на обжалваното в настоящото производство решение, тъй като с него частично бил уважен установителния иск на дружеството, като съдът е признал за установено, че М. П. В. дължи на кредитора сумата от 4617.00 лв. след прихващане на направените от нейна страна плащания по договора за потребителски кредит. Твърди, че с обжалваното решение №135 от 29.05.2025 г. ответникът е бил осъден да върне на М. П. В. заплатената от нея сума по Договор за потребителски кредит № 40018659503 в размер на 302.65 лв.

Затова счита, че производството по настоящото дело следва да бъде прекратено, а решението на първоинстанционния съд обезсилено, като цитира съдебна практика.

Алтернативно моли съда да приеме, че постановеното съдебно решение в частта, в която е осъден въззивника да върне на М. В. сумата от 302.65 лв. по предявения осъдителен иск на основание чл. 55 от ЗЗД е неправилно и моли да 2 го отмени в обжалваната част. Оспорва извода на ТРС, че липсата на възражение за прихващане на платената от ищцата сума да бъде отнесена по главницата по кредита е основание за уважаване на осъдителния иск по чл. 55 от ЗЗД. Твърди, че прогласяването на недействителност по чл.22 от ЗПК, за разлика от типичния случай, не изключва с обратна сила договорното основание, като остатъчното задължение на потребителя е именно за връщане на главница по получения кредит, а не незабавна реституция на дадена сума.

Цитира практика на ВКС, съгласно която съдът служебно извършва прихващане на платените суми и признава за установена дължимостта на остатъчната главница на договорно основание. С приемането на противното би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя. В процесния случай въззивникът счита, че възражение за прихващане не е необходимо, а следва да бъде извършено по силата на закона.

Моли съда да обезсили Решение № 135/29.05.2025 г., постановено по гр.д. № 47/2025 г. по описа на PC Тетевен и да прекрати производството по делото като недопустимо.

Алтернативно отправя искане съдът да отмени Решение № 135/29.05.2025 г., постановено по гр.д. 47/2025 г. по описа на PC Тетевен в частта, в която „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е осъдено на основание чл. 55 от ЗЗД да заплати на М. П. В. сумата от 302.65 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното заплащане, като му присъди направените разноски. Прави възражение за прекомерност на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.

В срока по чл. 263, ал. 1от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Срещу решение № 174/08.07.2025 г., което има характер на определение, с което съдът е оставил без уважение исканията на страните за изменение на решението в частта за разноските на осн. чл. 248 от ГПК, са постъпили частни жалби от двете страни по делото.

С частна жалба вх.№ 5466/19.07.2025 г. „Профи Кредит България" ЕООД оспорва акта на съда, като считат същият за неправилен. Посочва, че в настоящия случай не е налице фактическа или правна сложност, не са 3 извършвани действия или разходи от страна на длъжника или неговия процесуален представител, които да оправдават разноски в посочения размер.

Според жалбоподателя адвокатският хонорар е прекомерен и не кореспондира с действителната правна и фактическа сложност на делото. Счита, че в определението по реда на чл. 248 от ГПК е отчетен единствено материалният интерес, но не и реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца, като цитира практика на ВКС.

В частната жалба се навеждат и твърдения, че е налице ненужно съединяване на искове, с цел да се оправдае по-висок общ хонорар, като с предявените искове жалбоподателят счита, че се постига идентичен резултат за страната, но различен такъв по отношение на отговорността за разноски.

Посочва се, че адвокатското възнаграждение многократно надвишава размера на исковата претенция. Позовава се на Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560/2021 г. на II г.о. на ВКС, Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК и др. Счита, че следва да се присъди едно общо възнаграждение за процесуално представителство по предявените искове, като адвокатското възнаграждение не трябва да е значително поголямо от това на юрисконсултите, особено по дела, които не се отличават с фактическа и правна сложност и са с малък обем на процесуални действия.

Изтъква, че Наредбата №1 за адвокатските възнаграждения и посочените в нея размери не са обвързващи за съда, като цитира решението по дело С-438/22 на СЕС, Решение на съда на ЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, в които е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Посочва, че процесуалният представител на другата страна не е извършил никакви допълнителни действия, с които да заслужи определеното от съда възнаграждение.

Моли съда да отмени решение № 174 от 08.07.2025 г., постановено по гр.д. 47/ 2025 г. по описа на Районен съд - Тетевен и вместо него да постанови друго, с което да измени първоинстанционното решение, като намали 4 разноските за адвокатско възнаграждение, възложени в тежест на ответника до размера от 240 лева с ДДС.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от адв. Е. И., процесуален представител на М. П. В.. В него заявява, че постановения съдебен акт е правилен и законосъобразен, а депозираната частна жалба - неоснователна. Счита, че с последните изменения на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждение противоречието с европейското законодателство, което е установено в Решение от 25.01.2024 по дело С-438/22 на СЕС е преодоляно.

Посочва, че основание за намаляване на адвокатския хонорар може да съществува, но само ако претендираният размер значително надхвърля обичайното възнаграждение за подобен род дела, а когато възнаграждението попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответния предмет и стойност на спора, неговото намаляване е необосновано. Цитира практика на ВКС, съгласно която при предявяването на няколко иска, предметът на делото се усложнява, което обстоятелство е от значение при преценка за фактическата и правна сложност на делото и от там на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Посочва и практика на СЕС по съединени дела С224/19 и С-259/19, според която неприсъждането на разноски на потребителя в пълен обем, ще има върху потребителите възпиращ ефект да търсят защита на потребителските си права по съдебен път, като неприлагането на правото на ССЕ е основание за депозиране на жалба в ЕК и стартиране на наказателна процедура спрямо България.

На следващо място твърди, че адвокатите, предоставящи услуги по реда на чл. 38 от ЗА, оказват своите услуги в условията на конкуренция чрез свободно договаряне с техните доверители, като за разлика от тях адвокатите, вписани в националния регистър за правна помощ, не работят в условията на пазарна конкуренция, а осъществяват особено съдействие на държавата и не работят в конкурентни условия. Изтъква, че според СЕС разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява съобразно специфичните особености на делото, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право, като страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните 5 разноски, които действително е понесла. Присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, ще стимулират ответника да сключва договори с неравноправни клаузи, тъй като при толкова ниски възнаграждения, присъждани по реда на чл. 38 ЗА, повечето адвокати ще се разубедят да оказват безплатна правна помощ на материално затруднени потребители.

Моли съда да потвърди определение № 174/08.07.2025г., поставено по гр. дело № 47/ 2025 г. по описа на Районен съд - Тетевен като правилно и законосъобразно.

Срещу посочения съдебен акт е постъпила частна жалба вх.№ 5762/01.08.2025 г. и от адв. Е. И., процесуален представител на М. П. В., в която изразява становище че същият е неправилен и липсват мотиви.

Намира за неоснователно намаляването на адвокатското възнаграждение поради липса на фактическа и правна сложност на делото, доколкото подобен критерий не намира приложение при изчисляването на дължимата държавна такса. Посочва, че адвокатското възнаграждение също се определя въз основа на цената на иска и когато то попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответния предмет и стойност на спора, неговото намаляване е необосновано. Твърди, че в настоящия случай определеното възнаграждение е 70 % по-ниско от заложеното като критерии в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за адвокатските възнаграждения, като цитира практика на ВКС. Изтъква, че при предявяването на няколко иска, предметът на делото се усложнява, което обстоятелство е от значение при преценка за фактическата и правна сложност на делото и от там на размера на дължимото адвокатско възнаграждение.