Решение № 7642 от 24.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7642 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110126245 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от ищеца К. А. Т. срещу ДРУЖЕСТВО искове прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № 1236458/ 03.02.2023 г., и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 20,00 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236458/03.02.2023 г. за периода от 03.02.2023 г. - 20.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от 50 лева, съставляващи престирани от ищеца парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за поръчителство към договор за кредит № 1236458/ 03.02.2023г., заплатени в периода от 03.02.2023 г. - 20.10.2023 г.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 1236458/ 03.02.2023 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 900 лева, при лихвен процент в размер на 3,38 % и посочен ГПР в размер на 49.85 %. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ДРУЖЕСТВО в полза на ответното дружество, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита, като кредитополучателя дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 700 лева за срока на действие на договора. Релевира възражения за нищожност на целия договор за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Не било посочено кои точно разходи формирали ГПР, а посоченият в договора такъв не бил реалният, прилаган в отношенията между страните. Твърди, че липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че съдържа погрешно 1 посочен ГПР, което е заблуждаваща търговска практика и не му е позволило да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,85 %, като той се определя по точно опредЕ. методика, регламентирана в чл. 19, ал. 1 и по силата на ал. 2 ог същия член по алгоритъма, уреден в Приложение № 1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание.

Аргументира подробно, че договорът противоречи на добрите нрави. Излага, че таксата гарант е следвало да се включи в размера на ГПР. Сочи, че клауза, която предвижда да се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Излага, че клаузата е неравноправна, както и че следва да се счита като част от договора за кредит, т.к. била тясно свързана с него. Сочи също така и че в договора не е посочен лихвен процент на ден. Доколкото счита, че договорът за кредит е недействителен, излага, че следва да върне само чистата стойност на кредита. Претендират се и разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се правни доводи, обуславящи действителността на процесния договор. Оспорва се същият да съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В проведеното о.с.з. на 04.12.2025 г. съдът е допуснал на основание чл. 214, ал. 1 ГПК увеличение на размера на предявения иск за връщане на сумата от 20,00 лева, като същият следва да се счита за предявен з сумата от 24,34 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236458/03.02.2023 г. за периода от 03.02.2023 г. - 20.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 20 лева, о т 20,00 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236458/03.02.2023 г. за периода от 03.02.2023 г. - 20.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и сумата от 50 лева, съставляващи престирани от ищеца парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за поръчителство към договор за кредит № 1236458/ 03.02.2023г., заплатени в периода от 03.02.2023 г. - 20.10.2023 г.; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на договор за предоставяне на потребителски 2 кредит № 1236458/03.02.2023 г.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация.

В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.; Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за заем № 3555815/19.06.2019 г., предвиждаща заплащане на неустойка.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236458/03.02.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 900 лева. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова 3 страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита 4 и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.