Решение № 3877 от 27.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3877 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110139027 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от Д. К. Е. срещу „Л.“ ООД за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, №*****/20.10.2024 г. В искова молба са изложени твърдения, че страните са сключили договора за кредит по реда на ЗПФУР, по който ищецът е договарял като потребител.

Предоставена е заемна сума от 600,00 лв., при ГПР 42,58 %, с уговорка в чл. 27, ал. 1 за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено. Според чл. 17, ал. 1 от договора в рамките на три дни от сключването на договора ищецът трябвало да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следвало да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания.

Начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план, а в случая с една вноска при неустойка от 162,00 лв. Намира съглашението за недействително поради противоречие със закона, а именно чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото обявеният ГПР не съответства на действителните общи разходи по кредита, каквото естество има неустойката по чл. 27, ал.1, вр. чл. 17, ал.1 от договора. Счита, че предвиждането й в договора е без право на избор за потребителя и противоречи на добрите нрави.

Ответникът оспорва иска с доводи, че поначало на осн. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея; договорът за кредит отговаря на всички изисквания на нормативната уредба, приложима при сключването му – ЗПФУР, ЗПК, ЗЕТ, ЗЕДЕП; договорът е сключен при информиран избор на потребителя относно съдържанието му; уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, защото кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а тя може да се начисли след неизпълнение, респ. след сключване на договора;

1 уговорката за неустойка е действителна като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни задължението по чл. 17, ал. 1 от договора, а съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните; условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната.

По реда на чл. 211 от ГПК „Л.“ ООД е предявило срещу Д. К. Е. насрещен осъдителен иск по чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 79 от ЗЗД, под евентуалност с правна квалификация по чл. 23 от ЗПК, за заплащане на сумата 600,00 лева – главница, представляваща неизплатената заемна сума по Договора, ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба. Твърди се, че ответникът е в пълно неизпълнение на паричното задължение за връщане на заемната сума, съгласно уговореното. Претендира при недействителност на договора дължимата чиста стойност на кредита, 600,00 лева – заемната сума по Договора, ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба.

Ответникът не спори, че дължи чистата стойност на кредита и твърди, че е погасил в хода на процеса на 29.10.2025 г., ведно със законната лихва. По евентуална претенция за съдебни разноски по насрещния иск излага подробни съображения, че не дължи.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Д. К. Е., като кредитополучател, и ответното дружество, като кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №*****/20.10.2024 г., по който заемните средства са усвоени; аритметично ако сумата за неустойка по чл. 27, ал.1, вр. чл.

17, ал.1 от договора, се включи в ГПР по договора за кредит, то същият ще надвиши 50 %; на 29.10.2025 г. ищецът и ответник по насрещен иск е заплатил на „Л.“ ООД сумата 614,99 лв. – заемната сума, ведно със законната лихва.

От предметното съдържание на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №*****/20.10.2024 г. се изяснява, че заемните средства от 600,00 лева са дължими в срок от 30 дни; при лихвен процент 36 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 42,58 %. В чл. 1, ал.11 от договора е предвидено, че кредитът се предоставя при обезпечения – „да – поръчител или банкова гаранция“. Според на чл. 17, ал. 1 в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до три дни от сключване на договора, да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други; или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя. Според чл. 17, ал. 2, третото лице-поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в общите условия и се одобрява от кредитора, както и че одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. При неизпълнение и на основание чл. 27, ал. 1 от договора се начислява неустойка в размер от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като се заплаща заедно с всяка погасителна вноска. В погасителния план са посочени 2 вноските по кредита при условията чл. 17 и чл. 27 от договора, като неустойката възлиза на 600,00 лв. и разпределена за плащане заедно с погасителната вноска с падеж 19.11.2024 г.

Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, предвид което за спора са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.

Съдът приема, че за кредитното правоотношение не е приложима нормата на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК, във чл. 6 от ЗПФУР, съгласно която разпоредбите на ЗПК не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е така, тъй като в конкретния случай тези две кумулативни условия не са налице, макар срокът на договора да е по-малко от три месеца. Съдът счита, че по смисъл на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК незначителен разход по кредита е преди всичко общият разход по креда по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а лексикалното тълкуване на закона дава основание да се приеме, че общият разход по кредита в тази хипотеза е в размер несъществен, твърде нисък. В случая разходът ведно с неустойката по чл. 27 от договора надхвърля 10 % от заемната сума, който критерий съдът приема за релевантен. Икономическият модел на ответника се изразява в отпускане на заем за малка сума с връщане за кратък период, но с извличане на печалба от нелихвен разход кредита, каквото правно и икономическо естество има оспорената клауза за неустойка.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорката за неустойка по чл. 27, ал.1,вр. чл 17, ал.1и 2 от договора, противоречи на чл. 16 от ЗПК и произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.

На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, 3 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.