Решение № 3458 от 11.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3458 гр. София, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100507008 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 3217/11.04.2022 г., постановено по гр.д. № 59585/21 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 140 състав, е отхвърлен предявеният от Р. В. Х., ЕГН **********, срещу Д. С. В., ЕГН **********, осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 680 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/2 идеална част от апартамент № 144, находящ се в гр. София, ж.к. **** за периода от 01.03.2021 г. до 30.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба. Първоинстанционният съд се е произнесъл по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ищеца, с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния акт. Претендира направените съдебни разноски.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за връщане на сумата от 1 680 лева, с която ответника неоснователно се е обогатил, спестявайки си имуществени разходи, ползвайки без основание процесния недвижим имот на ищеца за периода от 01.03.2021 г. до 30.09.2021 г .

Правопораждащият отговорността на ответника, респективно притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго, 2) обедняване на това лице, което е свързано със съответното обогатяване, 3) липса на правно основание за имущественото разместване и 4) липса на друга правна възможност и ред за защита. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на своето обедняване, т.е. намаляване на актива и/или пропускане на сигурно увеличение на имуществото, факта на обогатяването на ответника, т.е. увеличаването на актива, така и намаляването на пасива или спестяването на имуществени разходи, както и връзката между обедняването и обогатяването, като в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване.

Съгласно ППВС 1/79 г. обогатяването не е следствие на обедняването и обратното.

Те са последица от друг факт или факти, които подлежат на преценка в съдебното производство, като именно при извършването й се установява основанието за имущественото разместване. Следователно между обедняването и обогатяването следва да съществува връзка, която обаче не трябва да е пряко причинно-следствена. Субсидиарният характер на претенцията по чл. 59 ЗЗД се характеризира с това, че правото на иск възниква само когато ищецът не разполага с друг ред за защита, аргумент от ал. 2 на чл. 59 ЗЗД. Искът 2 по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

От събрания доказателствен материал се установява, че ищецът е титуляр на ½ идеална част от правото на собственост върху процесния недвижим имот заедно с бившата си съпруга, която също притежава ½ идеална част от собствеността. С решението за прекратяване в брака в полза на бившата съпругата (и.ж.) е предоставено ползването на семейното жилище, заедно с упражняването на родителските права спрямо родените по време на брака и ненавършилите пълнолетие деца.

По силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5 СК, възниква наемно отношение между бившите съпрузи.

Следователно и.ж. упражнява правомощието ползване, част от състава на сложното материално право на собственост, спрямо нейната ½ идеална част от процесния недвижим имот, а спрямо идеалната част на ищеца тя упражнява фактическата власт въз основа на облигационния договор, възникнал по силата на съдебното решение. Следователно ищецът, докато е налице наемно правоотношение, не може да упражнява лично фактическа власт върху вещта, което да обуслови неговото обедняване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, т.е. не е налице елемент от фактическия състав на твърдяното нарушено субективно материално прави, поради което исковата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна. За пълнота на изложение следва да се отбележи, че е ирелевантно обстоятелството, дали друго лице (ответника) живее в имота, доколкото към процесния период единствено и.ж. притежава годно правно основание да упражнява фактическата власт върху цялата вещ, като същата няма задължение да не допуска трети лица да ползват с нея вещта, а при възникнал спор, то именно тя би била материално легитимирана да търси възстановяване на фактическата власт върху вещта и/или обезщетение от третото лице, ползващо имота без основание.

Настоящата инстанция приема, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, доколкото не се установиха елементи, включени в твърдения от ищеца правопораждащ фактически състав на спорното субективно материално право.

По отговорността за разноските:

При този изход на делото отговорността за разноски е в тежест на въззивника Въззиваемата страна е представила доказателства за сторени разноски в размер на 720 лева с ДДС.

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3217/11.04.2022 г., постановено по гр.д. № 59585/21 г.

3 по описа на Софийски районен съд, ГО, 140 състав.

ОСЪЖДА Р. В. Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Д.

С. В., ЕГН **********, сумата от 720 лева, представляващи сторените в настоящето производство съдебни разноски.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4