Определение № 2730 от 25.07.2019, Окръжен съд - Варна

О П Р Е Д Е

Л Е Н И Е

№………./……………..2019 г. гр. Варна

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА

ПАВЛОВА мл. с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ като разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев въззивно частно търговско дело № 1107 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба вх. №47609/28.06.2019г., подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу разпореждане № 23373/31.05.2019г. по ч.гр.д. № 8246/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на жалбоподателя срещу длъжника К.Н.К., в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 189,00 лв. – такса за експресно разглеждане на документи; сумата 189,00 лв.– неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; сумата 195,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочените задължения.

В частната жалба се твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането съществува, като неговата цел била да се провери дали вземането е спорно. Посочва се, че неустойката не може да бъде нищожна само поради противоречие с добрите нрави. Навеждат се доводи, че само исковият съд може да преценява основателността на вземанията в заявлението. В тази връзка се посочва, че заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в заповедното производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Моли се за отмяна на разпореждането на районния съд, респективно да се издаде заповед за изпълнение за сумите, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:

"Агенция за контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред ВРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника К.Н.К., ЕГН **********, за следните суми: сумата 400,00 лв., представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № 5427124 от 23.03.2018 г., сключен между „Вива Kредит” ООД и К.Н.К., като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с Приложение № 1/02.01.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г., сключен между „Вива Kредит”

ООД и заявителя, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 70,16 лв., представляваща договорна лихва за периода 22.04.2018 г. – 18.12.2018 г.; сумата 189,00 лв. – такса за експресно разглеждане на документи; сумата 189,00 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; сумата 195,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочените задължения; сумата 15,33 лв. – законна лихва върху непогасената главница в периода 19.12.2018 г. – 21.05.2019 г.

Заповедният съд с разпореждане № 23373/31.05.2019г. е приел за неравноправна уговорената такса за експресно обслужване на документи, неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, както и уговорените разходи и такси за извънсъдебно събиране, поради което е отказал издаването на заповед, респ. е отхвърлил заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ срещу длъжника К.Н.К., в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от 189,00 лв. – такса за експресно разглеждане на документи; сумата 189,00 лв.– неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; сумата 195,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочените задължения.

Съдът намира, че обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно за наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че само пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат въпроси за недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност на потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл.

411, ал. 2, т. 2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави като по този начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково производство.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че уговорената между страните такса за експресно обслужване на документи, неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и уговорката за начисляване на разходи и такси за извънсъдебно събиране, които се претендират със заявлението, за неравноправни, респективно нищожни, като съображенията за това са следните:

Претендираната такса за експресно разглеждане на документите, чрез които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита противоречи пряко на ал. 2 на чл. 10а от ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. А експресното разглеждане на документи, респ. проверката на платежоспособността на длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита.

Съдът намира, че с тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се подкрепя и от това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него такса – не е ясно каква е разликата между експресното и обичайното преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „експресно разглеждане на документи“. Отделно от това уговореният размер на тази такса (189.00 лева) представлява около 50 % от размера на самия кредит (400.00 лева), като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена „такса“ оскъпява по скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита.

На следващо място, предвидената в договора неустойка, следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на половината от размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Третото сборно вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на кредита противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно е действие по управление на кредита. Заявителят посочва, че тези такси са възникнали в резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника, са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение (възнаградителна лихва) като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.

Горното поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни норми. Жалбоподателят правилно възприема същността на заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъда направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако потребителя изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на насрещната страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на заявените права принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.