Определение № 412 от 15.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 412 гр. Пловдив, 15.11.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20235000500565 по описа за 2023 година Производство по реда на чл. 274,ал.2,изр.1, предл.2 във вр. с чл. 278, вр. чл. 274, ал.1, т.1, вр. чл. 229, ал.1,т.4 от ГПК.

Обжалвано е определение № 436, постановено в закрито съдебно заседание на 10.10.2023 г. от Окръжен съд-С. по в.гр.д. № 404/2023 г. , с което е спряно производството по делото на основание чл.633 във вр. с чл.

631,ал.1 от ГПК до приключване с окончателен съдебен акт на дело на СЕС С-714/22, образувано въз основа на определение № 31449/21.11.2022 г. на СРС по гр.д. № 24 262/2022 г., 27 състав.

Жалбоподателят С. Г. Б. моли определението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени в частната жалба с вх. № 3382/17.10.2022 г.

Ответникът по частната жалба „Ф.Б.“ЕООД-гр.С. не е взел становище по нея.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на жалбоподателя, прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:

Производството по в.гр.д. 404/2023 г. на ОС-С. е образувано по подадената на 9.05.2023 г. от „Ф.Б.“ЕООД-гр.С. въззивна жалба против решение № 207/18.04.2023 г., постановено от РС-С. по гр.д. № 795/2022 г., в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на основание чл.

1

55,ал.1,предл.1 от ЗЗД на С. Г. Б. недължимо платената сума 1 044 лв. по договор за предоставяне на потребителски кредит №*******/28.05.2019 г., от която 924 лв. представляващи възнаграждение за предоставяне на поръчителство и 120 лв. такси по тарифата и общите условия, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 17.08.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и да му заплати сумата 147,90 лв. за направените деловодни разноски пропорционално на уважената част от иска, а на адвокат М. О. да заплати сумата 261 лв. за адвокатско възнаграждение пропорционално на уважената част от иска. В решението е отстранена ЯФГ с постановено по делото решение от 14.08.2023 г., като в диспозитива е допълнен текст за отхвърляне като неоснователен на иска в частта за разликата над уважения размер от 1 044 лв. до пълния предявен размер от 1 200 лв.

На 3.10.2023 г. от дружеството-жалбоподател е подадена до въззивния окръжен съд ОС-С. молба за спиране на делото на основание чл. 633 във вр. с чл.631,ал.1,изр.1 от ГПК до произнасянето на СЕС с окончателен съдебен акт по дело С-714/22, образувано по преюдициално запитване, оправено въз основа на определение № 31 449/21.11.2022 г. на СРС по гр.д. № 24 262/2022 г., 27 състав. В първото по делото откри съдебно заседание на 10.10.2023 г. окръжният съд постановява обжалваното сега определение, с което спира производството по въззивното дело до произнасяне на СЕС по дело С-714/22.

С обжалваното определение от 10.10.2023 г. въззивният съд посочва, че на съда е служебно известно, че в СЕС е образувано дело С-714/22, по което няма постановено решение въз основа на отправено преюдициално запитване с определение № 31 449/21.11.2022 г. на СРС по гр.д. № 24 262/2022 г., 27 състав, имащи връзка с предмета на настоящото дело, по следните въпроси:

„(а) Следва ли чл.3,б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за потребителски кредит, като такси за възможност за отлагане и намаляване на вноски, представляват част от годишния процент на разходите по кредита?; (б) Следва ли чл. 10,пар.2,б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че неправилно посочване на годишния процент на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител, следва да се приеме за липса на посочване на годишен процент на разходите по договор за кредит и 2 националният съд да приложи последиците на вътрешното си правило, предвидени за непосочване на годишния процент на разходите в договор за потребителски кредит?; (в) Следва ли чл.22,пар.4 от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че предвидена от националния законодател санкция за нищожност на договора за потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на годишния процент на разходите?; (г) Член 6, параграф 1 и чл.7,параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът за ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в случаите на 1) частично уважаване на претенция за недължимост на суми вследствие на установяване на неравноправен характер на договорна клазуза, 2) практическата невъзможност или прекомерна трудност в упражняване на правата на потребителите по конкретизиране на размера на претенцията, 3) във всички случаи, когато наличието на неравноправна клауза не се отразява пряко на размера на претенцията на кредитора изцяло или частично или не е свързана пряко с предмета на делото?“. Съдът посочва, че наличието на висящо дело по преюдициално запитване на български национален съд в СЕС, имащо връзка с предмета на настоящото дело и обуславящо изхода му, налага спиране на производството до произнасянето от СЕС. Съдът посочва, че когато преюдициалното запитване е отправено от един български съд, но пред друг съд се поставят същите въпроси, за правилното решаване на които е необходимо тълкуване на същите разпоредби на правото на ЕС и в идентичен аспект, вторият съд също дължи спиране. Съдът посочва, че адресат на задълженията по чл. 531,ал.1 от ГПК е не само отправилият питането съд, но всеки съд, за който отговорите на отправеното от предходния съд преюдициално запитване биха били от значение за правилното решаване на спора. Затова съдът спира производството по делото до приключване на дело С-714/22 на СЕС.

За обжалваното определение ответникът по въззивната жалба С. Б. е уведомен чрез неговия пълномощник в съдебното заседание на 10.10.2023 г. и на 17.10.2023 г. подава частната жалба до апелативния съд. С частната жалба жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, тъй като, на първо място, поставените в преюдициалното запитване въпроси са неотносими по 3 настоящото дело, на второ място, отговорът на въпросите произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕС и значението и, на трето място, смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. На първо място посочва, че делото, по което е отправено преюдициалното запитване, е по иск на потребител срещу „П.К.Б.“ЕООД по повод договор за потребителски кредит, при който има пряко свързани клаузи за заплащане на пакет от допълнителни услуги, които не са включени в годишния процент на разходите (ГПР), поради което основните въпроси са свързани с това дали възнаграждения за подобни допълнителни услуги, първо, могат да се определят за неравноправни клаузи по Директива 93/13/ЕО, съответно, са част от „общите разходи по кредита“, от които се определя ГПР по Директива 2008/45/ЕО, съответно, ако се установят неравноправни клаузи при потребителски договор как следва да се разпределя отговорността за разноските в светлината на решението по съединени дела С-224/19 и С-259/19. Посочва се, че производството по настоящото въззивно дело е по повод първоинстанционно решение, с което „Ф.Б.“ЕООД е осъдено да заплати на ищеца-кредитополучател недължимо платени суми вследствие обявяването за недействителен на договор за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК и прилагане като последица от тази недействителност недължимост на всички суми, освен чистата стойност на кредита, като потребителят дължи нищожност на основание чл. 26,ал.1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави на чл.5 от договора, предвиждаща обезпечение с поръчителство, предоставено от „Ф.б.“, която е неотменима и за която кредитополучателят дължи такса за предоставяне на гаранция в размер на 924 лв. Твърди, че в договора, сключен между страните по делото, липсва уговорка за заплащане на допълнителни такси от типа на тези, уговорени в договора между „П.К.Б.“ЕООД и ищеца по делото на СРС – допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“, които услуги са извън основната престация на заемодателя, а представляват такса за усвояване на кредита, съответно дейности по управление на кредита. Твърди, че в двата договора за кредит са уговорени различни престации – в единия случай се дължи възнаграждение за допълнителни услуги, които всъщност са действия по управление на кредита, а в другия е уговорено възнаграждение по поръчителство. На второ място твърди, че отговорът на въпросите произтича от решението от 15.03.2012 г. на 4

СЕС по дело С-453/2010 г. и от решението на СЕС по дело С-448/17. На трето място твърди, че разпоредбите на т.20,21,22,30,31,32 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО и на чл.23 от нея са ясни и не будят никакво съмнение.

Затова моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съгласно разпоредбата на чл. 274,ал.1,т.1 от ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото. В т.5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК е посочено, че сред определенията за преграждане на производството са и определенията за спиране на съдебното производство. На въззивно и касационно обжалване подлежат всички определения за преграждане на по-нататъшното развитие на делото, каквото е определението за спиране на производството. В случая не е приложима нормата на чл. 631,ал.1,изр.2 от ГПК, тъй като тя е специална, урежда изключение от принципа за обжалваемостта на определение за спиране на производството по делото и предвижда необжалваемост конкретно на определението за спиране на производството по делото от съда, който е отправил преюдициалното запитване. Уредбата относно преюдициалните запитвания съгласно нормите на чл. 628-632 от ГПК касае действията на националния съд по отправяне на запитване по конкретно дело.

Логично, когато в производството по делото е разгледан с участието на страните и е решен от съда въпросът дали да бъде отправено запитване и преюдициалното запитване е изготвено и отправено до СЕС, то производството по това дело следва да бъде спряно, за да бъде изчакано произнасянето на СЕС и затова определението за спиране не подлежи на обжалване. Когато обаче друг съд, различен от отправилия преюдициалното запитване съд, постановява определение за спиране на делото до произнасянето от СЕС, нормата на чл. 631,ал.1,изр.2 е неприложима. В този случай подлежи на преценка както от първоинстанционния съд, така и от последващите съдебни инстанции, въпрос, различен от разглеждания в производството по чл. 628-630 от ГПК, именно в рамките на което се постановява определението по чл. 631,ал.1 от ГПК. Този въпрос е дали е налице основание за спиране на производството с оглед на това какъв е разглежданият спор и дали произнасянето на СЕС по отправеното от друг съд преюдициално запитване е задължително в конкретния случай за решаването 5 на този именно спор при условията на чл. 633 от ГПК. Затова подадената от жалбоподателя частна въззивна жалба против определението на въззивния съд за спиране на въззивното производство по спора е допустима и следва да бъде разгледана от апелативния съд съгласно чл. 274,ал.2,изр.1,предл.2 във вр. с чл. 274,ал.1,т.1 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 633 от ГПК решението на съда на СЕС по отправено при условията на чл. 628-630 от ГПК преюдициално запитване е задължително за всички съдилища в Република България. Несъмнено е, че преюдициалното запитване има за цел да осигури еднообразното тълкуване и прилагане на правото на ЕС на територията на всички държави членки.

Нормата на чл. 633 от ГПК изисква конкретно при отправено преюдициално запитване от друг български съд всички съдилища в страната да се съобразят с решението на СЕС по него. За спазването на това законово изискване логично следва, че български съд, който не е отправил преюдициално запитване до СЕС, трябва да спре разглежданото от него дело до произнасянето от СЕС по запитването, отправено от друг български съд, производството пред който е спряно на основание чл. 229,ал.1,т.7 във вр. с чл.