Решение № 3949 от 10.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3949 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20261100500184 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. Н. К. срещу решение от 15.07.2025 г. по гр.д. №56648/2022 г. на Софийския районен съд, ГО, 150 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Файненшъл България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 92,76 лв., получена от ответника във връзка с нищожния договор за предоставяне на поръчителство 4058282 от 11.02.2021 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че по делото е установена нищожността на процесния договор за поръчителство, както и че ищецът е заплатила без основание възнаграждение за поръчителството, което възнаграждение е получено от ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Файненшъл България“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

1

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:

Производството пред СРС е образувано по предявен от С. Н. К. срещу „Файненшъл България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за заплатено възнаграждение по нищожен договор за поръчителство №4058282/11.02.2021 г. във вр. с договор за паричен заем №4058282/11.02.2021 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК не взема становище по предявения иск.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК, за което и по делото не се спори, както и че е сключила с ответника договор за поръчителство, по силата на който последният е поел задължение да отговоря пред кредитора солидарно с потребителя за задълженията по договор за кредит, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 92,76 лв.

Не е спорно и е установено от приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият въззивен състав кредитира напълно, че ищецът е извършил плащания по договора за кредит по сметка на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД в общ размер на сумата от 408,00 лв., от които възнаграждение по договора за поръчителство в размер на сумата от 92,76 лв. От заключението е установено още, че общият ГПР по договора за кредит е 49,23 %, а с включване на таксата към дружеството-поръчител, то ГПР е в размер на 1224,52 %.

Въззивният съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд за нищожност на процесните договор за кредит и договор за поръчителство. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР.

Освен това, в процесния договор размерът на посочения ГПР /49,23 %/ не включва договореното възнаграждение за поръчителство в размер 92,76 лв., за което е предвидено отделна погасителна вноска в размер от 7,73 лв. месечно. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.

В ЗПК е установена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит – свързани с усвояването и управлението на кредита /арг. чл.10а ал.2 ЗПК/, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. В случая следва да се съобрази дали посочената такса е за такива дейности, свързани и 2 присъщи на отношенията между страните по договора за потребителски кредит, т.е. може да се причисли към управлението му или са дейности, извън обичайното развитие по него, т.е. представляват допълнителни услуги, свързани с договора, по см. на ал.1 на чл.10а ЗПК.

Уговореното възнаграждение да поръчител при фиксиран лихвен процент не попада в изключението по чл.10а ал.1 ЗПК, тъй като не представлява допълнителна услуга, а е такса, която е свързана с отпускане на кредита, и следователно същата противоречи на цитираната по-горе разпоредба на чл.10а ал.1 ЗПК.

В тази насока е и приетото в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело № С714/22, съгласно което разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл.3 б. „и“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. на Съвета, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Ето защо, пренесеният пред настоящата инстанция предмет е произнасянето по обусловения от възражението за нищожност иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО, и др., и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.

„Даването“ в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД винаги съставлява фактическо действие и е различно от „престирането“ като действие с правно значение, винаги свързано с наличието на едно облигационно правоотношение. Престацията съставлява съдържанието на това, което се дължи. В хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД липсва обвързаност между страните. По смисъла на процесната разпоредба, недопускаща преминаването на имуществени блага от едно лице в имуществото на друго лице без правно основание, под „даване“ се разбира онова фактическо действие, с което ищецът се е лишил /обеднил/ от едно свое имуществено благо, предоставяйки го на насрещната страна.

С оглед обусловеността на иска от изхода на делото от извода за нищожност на договора за поръчителство, т.е. доказано е, че плащанията по договора за поръчителство са въз основа на липса на основание, спорът се концентрира по въпроса дали ищецът е доказал плащане, с което е обеднял, съответно ответникът се е обогатил. СРС, основавайки изводите си на заключението на ССчЕ, от което е установено, че ищецът е извършил плащания към третото лице – помагач, а не към ответника, поради което приема, че ищецът не е доказал плащане.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционният съд неправилно не е тълкувал заключението на ССчЕ съвкупно с останалите събрани по делото доказателства, както и не е взел предвид всички доводи на страните. На първо място, вкл. в срока за отговора на исковата молба по чл.131 ГПК, ответникът не е оспорил факта на получаване на процесното възнаграждение. Действително такова оспорване е направено с молба, депозирана преди първото по делото о.с.з., но с последваща молба от 10.04.2024 г. /л.82/, 3 съдържаща справка за платени суми по договора за поръчителство, ответникът изрично е признал като факт получаване на сумата от 92,76 лв. като възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство №4058282. Ето защо, следва да се приеме, че процесната сума е постъпила в патримониума на ответника.

Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният осъдителен иск бъде уважен за пълния му предявен размер или сумата от 47,43 евро.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 25,56 евро, представляваща държавна такса, сумата от 204,52 евро, представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 100,00 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА, и разноски във въззивното производство в размер на сумата от 12,78 евро, представляваща държавна такса, и сумата от 100,00 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение №13779 от 15.07.2025 г., постановено по гр.д.

№56648/2022 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 150 състав, и вместо него постановява:

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, седалище и адрес на управление град София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40 – 46, да заплати на С. Н. К., ЕГН **********, адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 47,43 евро, представляваща платено без основание възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за предоставяне на поръчителство №4058282 от 11.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 19.10.2022 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 230,08 евро, представляваща разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 12,78 евро, представляваща разноски във въззивното производство.