Решение № 261 от 02.07.2019, Окръжен съд - Хасково

Р Е Ш Е Н И Е № 261 гр.

Хасково, 02.07.2019 год.

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

Хасковският окръжен съд граждански състав

На трети юни Две хиляди и деветнадесета година

В открито заседание,в състав:

СЪДИЯ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА

Секретар:

Веселена Караславова

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдията ДЕЧЕВА

Гр.д. № 568 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.

ИЩЦИТЕ- К.Г.Н. И Т.С.Н.,чрез пълномощникът си адв.М.Р.-*** твърдят в исковата молба, че с присъда № 10 от 10.03.2016 г. по НОХД № 594/2013 г. на Окръжен съд – Хасково ответникът Н.Т.М. е признат за виновен в това, че през периода месец февруари 2000 г. – месец януари 2007 г. в различни населени места, всички в област Хасково, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ, действуващ по време на инкриминирания период до 31.12.2006 г. и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007 г., за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на различни лица срещу определена лихва, в т.ч. и на ищците, действувайки сам и в съучастие с втория ответник С.Т.А., при различен размер лихва върху предоставените в кредит суми, като с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер от 125 357 лв. и причинил значителни вреди на посочените в присъдата лица, в това число и на ищците – в размер общо на 25 970 лв., като извършеното от ответника М. деяние съставлявало престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, пр. 1 и вр. чл. 54 НК и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години. Със същата присъда вторият ответник С.

Т.А. бил признат за виновен, че за периода 22.12.2002 г. – месец ноември 2006 г. в различни населени места на Хасковска област, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ, действуващ към момента на извършване на деянието, като предоставял парични кредити срещу определена лихва сам и в съучастие с първия ответник, като с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер на 44 640 лв. и причинил значителни вреди на различни лица, в т.ч. и на ищците, в размер на 12 800 лв., като извършеното от ответника А. деяние представлявало престъпление по чл. 252, ал.

2, вр. ал. 1, пр. 1 и вр. чл. 54 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Присъдата влязла в сила на 09.03.2018 г.

При осъществяване на незаконната банкова дейност ответникът М. причинил на ищците имуществени вреди в размер на 25 970,20 лв. Тези вреди произтичали от сключените между ищците и ответника три договора за заем за инкриминирания период, представляващи заплатени от ищците лихви по трите кредита, сключени на 25.07.2001 г. с платени по него 5000 лв. лихви, сключен на 01.06.2001 г. с платени по него лихви от 9450 лв.; сключен на 01.06.2011г. с платени по него лихви 9 450лв. и сключен на 16.01.2016 г. с платени по него лихви в размер на 600 лв., или общо по трите кредита в размер на 15 050 лв. За същия инкриминиран период наказателният съд установил, че ответникът М. отделно причинил вреди в размер на 10 920,20 лв. С влязлата в сила присъда по НОХД № 594/2013 г. съдът приел за установено, че ответникът е извършил деянието по чл. 252, ал. 2 НК и е негов автор, приел, че деянието е противоправно и съставлява съставомерно престъпление по смисъла на наказателния закон и накрая приел, че ответникът действал виновно и го е осъдил по повдигнатото обвинение. Също така с присъдата се приело, че ищците са понесли имуществени вреди от престъплението в размер на сумата от 25 970,20 лв. и този размер се явявал елемент от обективната страна на деянието, като покривал понятието „значителни вреди“. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд имала задължително действие за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Въз основа на влязлата в сила присъда следвало да се приеме, че с деянието си ответникът М. причинил на ищците имуществени вреди в посочения размер, виновно и противоправно и по силата на чл. 45 ЗЗД дължал репарирането им, ведно със законната лихва от датата на причиняването им – 16.01.2006 г.

На следващо място се твърди, че при осъществяване на незаконната си банкова дейност по смисъла на чл. 252 НК вторият ответник А. причинил на ищците значителни вреди в размер на 12 800 лв., които произтичали от сключените между тях договори за заем за инкриминирания период, представляващи заплатени от ищците лихви по тях. За периода месец юни 2002 г. до края на месец февруари 2003 г. заплатените от ищците лихви по тези кредити на ответника А. възлизали на 10 800 лв. За същия период съдът установил, че ответникът причинил на ищците вреди в размер на 2000 лв. от това, че А. изплатил тяхно парично задължение в размер на 12 000 лв. към други лица и така встъпил на тяхно място в дълга.

Обезпечаването му било гарантирано с прехвърляне на имот и за да се върнела собствеността, ищците теглили заем и заплатили на А. сумата от 14 000 лв., т.е. с 2000 лв. повече, отколкото той бил заплатил за погасяване на дълга към третото лице. Така А. причинил на ищците вреди в общ размер на 12 800 лв. (10 800 лв. + 2000 лв.). С влязлата в сила присъда по НОХД № 594/2013 г. съдът приел за установено, че ответникът е извършил деянието по чл. 252, ал. 2 НК и е негов автор, приел, че деянието е противоправно и съставлява съставомерно престъпление по смисъла на наказателния закон и накрая приел, че ответникът действал виновно и го е осъдил по повдигнатото обвинение. Също така с присъдата се приело, че ищците са понесли имуществени вреди от престъплението в размер на сумите от 12800 лв. и този размер се явявал елемент от обективната страна на деянието, като покривал понятието „значителни вреди“. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд имала задължително действие за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Въз основа на влязлата в сила присъда следвало да се приеме, че с деянието си ответникът А. причинил на ищците имуществени вреди в посочения размер, виновно и противоправно и по силата на чл. 45 ЗЗД дължал репарирането им, ведно със законната лихва от датата на причиняването им – 28.02.2005 г.

Отправя се искане първият ответник Н.Т.М. да бъде осъден да заплати сумата от 25 970,20 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2006 г. до окончателното й изплащане, а вторият ответник С.Т.А. да заплати сумата от 12 800 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2005 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски.

ОТВЕТНИКЪТ- С.Т.А.,чрез пълномощникът си адв.Т.В.-*** в отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК взема становище по допустимостта и редовността на иска. Смята, че е недопустимо обективното съединяване на двете искови претенции за разглеждане в едно производство и отправя искане за неговото разделяне и тяхното самостоятелно разглеждане. По основателността основното възражение се свежда до погасяването по давност на вземанията за вреди. В присъдата по наказателното дело не бил посочен период, за който ответникът получавал лихва в размер на 4,5 % върху сумата от 12 000 лв., по повод на която встъпил в дълг. В мотивите на присъдата се приел период на получаване на лихвата от 12.06.2003 г. до 22.02.2005 г., когато ответникът прехвърлил обратно собствеността върху жилището. От този момент изтекла общата 5-годишна давност, респ. и кратката 3-годишна давност. По отношение на претендираната сума в размер на 2000 лв. е посочено, че ответникът А. причинил вредите на 17.01.2015 г., поради което считано от тази дата също изтекла 5-годишната давност. Същата не била прекъсната с предявяване на граждански иск по НОХД № 594/2013 г., тъй като същият не бил приет за съвместно разглеждане в с.з. на 27.03.2014 г. В производството по НОХД № 472/2009 г. предявеният от ищците иск бил частично уважен за сумата от 2000 лв., но присъдата по това наказателно дело впоследствие била отменена с решение на Апелативен съд – Пловдив на 27.03.2013 г., след което спрялата до този момент давност по смисъла на чл.

115, б. „ж“ ЗЗД продължила да тече и отново се явявала изтекла преди предявяване на настоящия иск. По отношение на разликата между предявения и уважен граждански иск за сумата от 3000 лв. следвало да се приложи чл. 116, б.

„б“ ЗЗД и да се приеме, че давността не била прекъсната с предявяване на гражданския иск. От друга страна, ищците изобщо не са предявявали иск за сумата от 10 800 лв. в наказателното производство, поради което следвало да се приеме, че давността за това вземане е изтекла. Допълнително претенциите за двете вземания се оспорват като неоснователни и недоказани.

ОТВЕТНИКЪТ-Н.Т.М.,чрез пълномощникът си адв. Юри М.-*** в отговор на исковата молба по чл.

131 ГПК взема становище по иска, като го оспорва изцяло. Твърди се, че е неоснователен и следва да бъде отхвърлен поради погасяването на претенцията по давност с изтичането на петгодишен срок. С оглед разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането възниквало от момента на открИ.е на дееца, като от този момент то ставало изискуемо, тъй като от него длъжникът изпадал в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В случая открИ.ето на дееца и извършването на деянието съвпадали, поради което давността започнала да тече от момента на извършване на деликта. Не било необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред, а дори и деянието да представлявало престъпление, давността започнала да тече от датата на извършването му, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установявал престъпния му характер. Ето защо за вземанията на ищците важала общата петгодишна давност. Пострадалият не се явявал страна в наказателното производство, а придобивал това качество само ако предяви граждански иск. За спирането на давността било необходимо да е налице съдебен процес за вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. Тъй като ищците не предявили граждански иск в наказателното производство, то висящото наказателно дело, макар и завършило с осъдителна присъда, не се явявало процес относно вземането на ищците и не водело до спиране на погасителната давност.

Отделно от изложеното се оспорва иска и по размер, тъй като представените към исковата молба писмени доказателства не установявали по категоричен начин вземанията на ищците на посоченото основание.

По делото са приети като писмени доказателства представените от ищците и ответниците документи.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Въз основа на повдигнато с обвинителен акт обвинение против ответника Н.М. и ответника С.А. е образувано НОХД № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. Наказателната отговорност на ответниците е ангажирана за извършени от тях престъпления по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на образуваното съдебно производство са приети за съвместно разглеждане и граждански искове, предявени от ищците К.Н. и Т.Н. срещу ответника М. за сумата от 16 950 лв. имуществени вреди, причинени от деянието, ведно със законната лихва от датата на причиняването им до окончателното й изплащане. Също така са приети за съвместно разглеждане и граждански искове, предявени от ищците срещу ответника А. за сумата от 5000 лв. имуществени вреди, причинени от деянието, ведно със законната лихва от датата на причиняването им до окончателното й изплащане. Отправено и искане ищците да бъдат конституирани като частни обвинители.

С присъда № 238 от 09.11.2012 г. по

НОХД № 472/2009 г. ответникът М. в качеството на подсъдим е признат за виновен в това, че в периода от месец февруари 2000 г. до месец януари 2007 г. в гр.