Решение № 140 от 01.12.2020, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Разград , 01.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на втори ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Рая П. Йончева

Валентина П. Димитрова

Атанас Д. Христов

Мариан В. Найденов като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело № 20203300500236 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С Решение № 234 от 04.08.2020 г. по гр.д № 63/2020 г. по описа на РС –Разград, съдът е постановил следното:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. П. Н. ,

ЕГН**********, адрес *** и Л. Б. Н. , ЕГН**********, адрес ***, че дължат солидарно на “Първа инвестиционна банка” АД /ПИБ/ гр. София,

ЕИК831094393 сумата 8 964,02лв. /осем хиляди деветстотин шестдесет и четири лева и две стотинки/ просрочена главница, ведно със законната лихва от 19.08.2019г. до окончателното и изплащане, сумата 426,05лв.

/четиристотин двадесет и шест лева и пет стотинки/ договорна лихва за периода от 01.09.2017г. до 01.12.2018г. включително, сумата 4439,74лв./четири хиляди четиристотин тридесет и девет лева и седемдесет и четири стотинки/ наказателна лихва за периода 01.09.2017г. до 18.08.2019г. включително

ОСЪЖДА П. П. Н. , ЕГН**********, адрес *** и Л. Б. Н. , ЕГН**********, адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ на Първа инвестиционна банка” АД/ПИБ/ гр. София, ЕИК831094393 сумата 726,60лв. /седемстотин двадесет и шест лева и шестдесет стотинки/ за направените по делото разноски, както и сумата 326,60лв./триста двадесет и шест лева и шестдесет стотинки/ за разноски по ч.гр.д. №1586/2019г. на РРС.

Недоволни от решението, останали жалбоподателите П. П. Н. и Л. Б.

1

Н. , които чрез пълномощника си адвокат М. Р. М. от АК – Разград, го обжалват изцяло, като недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. Прави се искане за обезсилване, алтернативно – за неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. Излагат се подробни съображения. Претендират разноски.

Насрещната по жалбата страна – „Първа инвестиционна банка” АД, в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е депозирала отговор на жалбата.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, въззивниците не се явяват и не изпращат представител. Чрез пълномощника си адвокат М. Р. М. от АК – Разград, депозират писменна молба, с която молят да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Поддържат въззивната жалба и молят същата да бъде изцяло уважена. Претендират разноските и пред двате инстанции, като уточняват, че разноските им пред Окръжен съд Разград са в размер на 276.59 лв. за заплатена държавна такса за въззивната жалба.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззиваемата страна се явявава пълномощника юрисконсулт Д. Д. . Намира жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено. Моли за пръсъждането на разноските сторени в заповедното производство и пред първоинстанционният съд. След заседанието, депозира и подробна писмена молба с характер на писмена защита по реда на чл. 149, ал.3 ГПК, в която излага подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението. В молбата прави и искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция, включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка доводите в жалбата, следва да се добави 2 и следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД .

За да бъде ангажирана отговорността на въззивника-длъжник, въззиваемият-кредитор следва да докаже в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на договорната отговорност на длъжника: 1.) валидно учреденото облигационно правоотношение по силата на договор за стоков кредит; 2.) изпълнение на собствените си задължения – отпускане на процесната сума на кредитополучателя; 3.) размера на претендираните суми, както и 4.) изискуемостта на главното задължение.

В тежест на длъжника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а – при установяване на горното от кредитора – да докаже, че е изпълнил договорните си задължения и погасил задълженията си.

В конкретния случай, обстоятелствата досежно изпълнението на договорните задължения на кредитодателя и размера на предявеното гражданско притезание, са установени по несъмнен начин от първата инстанция.

Относно процесният договор са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Процесната двустранна сделка по своята правна същност е формален договор, тъй като писмената форма е елемент от фактическия състав при сключването му – арг. от чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 3 от ТЗ ; може да бъде реален или консенсуален в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства /реален/, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума /консенсуален/ - арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗПК ; възмезден, доколкото е уговорена възнаградителна лихва в полза на кредитодателя; двустранен и комутативен.

По възражението на жалбоподателите, че в частта на решението относно осъдителния диспозитив – с която съдът е присъдил разноски направени пред първата инстанция и в заповедното производство, решението е недопустимо, тъй като ищецът е предявил само установителен иск, но не и осъдителен.

Възражението е неоснователно.

Ищецът надлежно е претендирал сторените разноски както в заявлението си пред заповедния съд, така и в исковата си молба.

Съгласно задължителните указания по тълкуване и прилагане на Закона дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК : „Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, 3 като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.“ В мотивите изрично е посочено че: „Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.“ Вж. и Определение № 508 от 13.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1287/2017 г., I т. о., ТК . С оглед изхода на спора, първоинстанционният съд законосъобразно е присъдил поисканите от ищцовата страна разноски. Вж. и Определение № 799 от 19.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2098/2014 г., II т. о., ТК.

По възражението на жалбоподателите, че съгласно чл. 10.3 от Общите условия на Договора е настъпила автомотична предсрочна изискуемост на 03.07.2012г., поради и което от тази дата е започнала да тече погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и същата е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.

Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение № 135 от 21.09.2017 г. по т. д. № 565/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о./, предсрочната изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното право, поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/201З г. на ОСГТК на ВКС намира приложение при договорена "автоматична предсрочна изискуемост" по договор за банков кредит, независимо дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит. Съгласно цитираното тълкувателно решение обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, и има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Така и Определение № 529 от 6.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2717/2019 г., II т. о., ТК . Вж. и Решение № 161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК и Определение № 334 от 26.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2998/2018 г., I т. о., ТК.

Ето защо, твърдяната от ответниците автоматична предсросрана изискуемост не е настъпила.

Тъй като предсрочната изискуемост не е настъпила, то ищецът законосъобразно е начислявал договорна лихва, поради което действията му не са в разрез с т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК.

По възражението, че исковите претенции са изцяло погасени на 4 основание изтекла погасителна давонст по чл. 111, б. "в" ЗЗД.

При договора за кредит /заем/ е налице общо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД , като не променя характера им и не ги прави периодични. В този смисъл Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., Решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г. на I ТО , Определение № 35 от 15.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК и др.

В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който се изчислява от крайния падеж за връщане на заемната сума.

Крайният падеж на договора е 01.12.2018г. поради което, не е изтекъл петгодишният давностен срок.

По възражението, че не са спазени материално правните разпоредби на чл. 147 ЗЗД.

По настоящия договор няма поръчители – ответниците са кредитополучатели /л. 10-12 РС/. Ето защо, възражението че не са спазени разпоредбите на чл. 147 ЗЗД, които се отнасят за поръчители, също се явява неоснователно.

По възражението на жалбоподателите, че процесния договор е нищожен, поради нарушение на чл. 5 ЗПК; че не им е бил представен и предвидения в чл. 5, ал.2 ЗПК стандартен европейски формуляр.

По правило една сделка противоречи на закона, когато правните последици от нея не са позволени от закона. Не всяко нарушение на закона води до нищожност на сделката. Нарушаването на закона може да има различни правни последици – нищожност, унищожаемост, други форми на недействително /относителна, висяща/ или дори само право на обезщетение.

Не може да се приеме, че когато в закона не е посочена друга последица от нарушаването му, последицата е всякога нищожност, доколкото противоречието не е най-общото, а най-тежкото основание за нищожност и е налице единствено при несъобразяване с предписанията на императивни правни норми, установени в обществен интерес. Законодателят не е обвързал непредоставянето на преддоговорната информация на кредитополучателя с недействителността на целия договор, доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен, в случай че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, но не и н а чл. 5 ЗПК, поради което са несъстоятелни твърденията в тази насока.