Определение № 2428 от 22.10.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2428 гр. София, 22.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Анабела Д. Нинова като разгледа докладваното от Анабела Д. Нинова Въззивно частно гражданско дело № 20261800501069 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.

Окръжен съд – София е сезиран с възражение по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, подадено от ЕТ „ЗЛАТИНОЕКС – Г.Г.в“, ЕИК 119029515, със седалище и адрес на управление – гр. Сливен, м. „Барутни погреби“ № 291Б, представляван от Г.Г.в, чрез адв. Момчил Пантелеев, срещу Заповед за изпълнение № 267/26.03.2026 г., издадена по ч. гр. д. № 367/2026 г. по описа на Районен съд – Самоков, трети граждански състав, с искане възражението да бъде прието и да се спре принудителното изпълнение по изп. д. № 20268370400681 по описа на ЧСИ Павел Георгиев, рег. № 837, с район на действие ОС – Сливен.

Във възражението се твърди, че заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно на длъжника, поради което същият е бил лишен от възможността да упражни правото си на възражение в срока по чл. 414 от ГПК. Поддържа се, че длъжникът е узнал за заповедното производство едва на 01.09.2026 г., когато е получил покана за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително дело. Навеждат се доводи, че не е налице редовно връчване нито лично, нито чрез надлежно оправомощено лице, а ако е бил прилаган редът на чл. 47 от ГПК, не са били налице законовите предпоставки за това, респективно уведомлението не е било залепено на място, предвидено от закона. Направено е и искане за спиране на принудителното изпълнение.

Съдът, като взе предвид оплакванията във възражението по чл. 423, ал. 1 от ГПК и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното:

Районен съд – Самоков е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, срещу ЕТ „ЗЛАТИНОЕКС – Г.Г.в“, ЕИК 119029515, за парично вземане, произтичащо от договор за предоставяне на електронни 1 съобщителни услуги.

Въз основа на така подаденото възражение е било образувано ч. гр. д. № 367/2026 г. по описа на Районен съд – Самоков, по което била издадена Заповед за изпълнение № 267/26.03.2026 г. по чл. 410 от ГПК, с която съдът разпоредил длъжникът ЕТ „ЗЛАТИНОЕКС – Г.Г.в“ да заплати на „А1 България“ ЕАД сумите от 956,80 евро – неустойка за предсрочно прекратяване на договор, поради неспазен срок и невърнато оборудване по договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, 11,58 евро – законна лихва за забава, законната лихва върху главницата, считано от 24.03.2026 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 230,00 евро адвокатско възнаграждение и 16,46 евро държавна такса.

В самата заповед е указано на длъжника, че в едномесечен срок от връчването й може да подаде възражение по чл. 414 от ГПК, а при неподаване на възражение заповедта влиза в сила и подлежи на принудително изпълнение, съгласно утвърдения образец по Наредба № Н-2 от 18.02.2020 г.

От данните по заповедното дело се установява, че заповедта е изпратена за връчване на адреса на длъжника, посочен като седалище и адрес на управление, а именно – гр. Сливен, м. „Барутни погреби“ № 291Б. Видно от върнатите по делото съобщения и удостоверяванията на връчителя, са извършени посещения на адреса на 03.04.2026 г., 25.04.2026 г. и 04.05.2026 г. В отбелязванията е посочено, че местността е извън регулация, не са открити живущи, които да имат информация за адресата, телефонът от системата е грешен или непълен, а на сайта не е получен отговор. На 04.05.2026 г. връчителят е удостоверил, че е залепил уведомление до ЕТ на „електрическо табло в района“.

Впоследствие районният съд е приел връчването за редовно по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, счел е заповедта за влязла в сила и е издал изпълнителен лист. Въз основа на издадения изпълнителен лист е било образувано изп. д. № 20268370400681 по описа на ЧСИ Павел Георгиев, рег. № 837, с район на действие ОС – Сливен.

От представените с възражението документи се установява, че на 01.09.2026 г. длъжникът е получил покана/съобщение за доброволно изпълнение по изп. д. № 20268370400681, изх. № 41142/24.08.2026 г., ведно с препис от изпълнителния лист. Настоящото възражение по чл. 423 от ГПК е подадено чрез Районен съд – Самоков с вх. № 6724/04.09.2026 г., т.е. в рамките на едномесечния срок от узнаването.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Възражението е подадено в срока по чл. 423, ал. 1 от ГПК. Същото е подадено на 04.09.2026 г., а длъжникът е разбрал за издадената срещу него заповед за изпълнение от изпратеното му от ЧСИ Павел Георгиев уведомление, получено от него на 01.09.2026 г., с оглед на което е процесуално допустимо.

Разгледано по същество, съдът приема същото за основателно.

2

Съгласно чл. 423, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно. От данните по делото се установява, че длъжникът е узнал за заповедта най-рано при получаване на поканата за доброволно изпълнение на 01.09.2026 г., а възражението е депозирано на 04.09.2026 г., следователно срокът по чл. 423, ал. 1 от ГПК е спазен.

По общо правило връчването на търговци не се извършва съгласно нормата на чл. 50 от ГПК, която гласи, че мястото на връчване на търговец е последният посочен в ТРРЮЛНЦ адрес.

Съгласно чл. 50, ал. 2 от ГПК, ако лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият му адрес, всички съобщения се прилагат по делото и се считат за редовно връчени. Същевременно съгласно чл. 50, ал. 4 ГПК, когато връчителят не намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, като второ уведомление не се залепва.

В Решение № 126/10.11.2015 г. по т. д. № 1825/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието че тълкуването на посочената норма налага категоричния извод, че призоваването чрез залепване на уведомление се извършва само ако търговецът или ЮЛ се намира на адреса на своето управление, на който е изпратена призовката или съобщението, защото само в тази хипотеза би могло да се очаква, че съществува „канцелария“ със „служители“, и съответно при невъзможност да бъде намерен достъп до канцеларията или при несъгласие на служителите да приемат призовката – би имало смисъл от залепване на уведомление. При условие че търговецът изобщо не се намира на адреса на управление, индиция за което е липсата на обозначение за поддържането на канцелария, очевидно залепването на уведомление е лишено от логика, тъй като е невъзможно да бъде постигната целта му – до търговеца да достигне информацията за изпратената до него призовка или съобщение.

В настоящият случай липсва информация относно това дали връчителят е установил или не е съществуването на канцелария и дали въобще на място е открита индиция за това, че търговецът може да бъде намерен на този адрес.

В случая връчването на длъжника е извършено по общите правила на ГПК, като са приложени правилата на чл. 47 и сл. от ГПК.

Разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от ГПК е императивна. Тя изисква, когато адресатът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят да залепи уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея. Само тези места са допустими от закона.

Същевременно невъзможността адресатът да бъде намерен следва да се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал поне една седмица между тях, като поне едно от посещенията е в неприсъствен ден, освен ако са събрани данни, че адресатът не живее на адреса, и е удостоверен 3 източникът на тези данни чл. 47, ал. 1 от ГПК.

В случая, макар формално да са налице три посещения на адреса, съдът намира, че решаващото изискване относно мястото на залепване на уведомлението не е спазено. Самият връчител е удостоверил, че на 04.05.2026 г. уведомлението е било залепено на „електрическо табло в района“. Това място не е измежду изчерпателно изброените в чл. 47, ал. 1 от ГПК.

Електрическо табло „в района“ не може да се приравни нито на вратата, нито на пощенската кутия, нито на входната врата, нито на „видно място около нея“ по смисъла на закона. То представлява място извън индивидуализирания адрес на връчване и не гарантира узнаване от адресата.

В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя.

В Решение № 2 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2020 г., IV г. о., ГК е прието, че при връчване на търговец нарушението на процедурата по залепване на уведомление е налице, когато от съобщенията не се установява достъпът до вратата или пощенската кутия да е бил ограничен, а връчителят е пристъпил към поставяне на уведомлението на табло за съобщения. В решението изрично е подчертано, че връчителят е следвало да залепи уведомлението на вратата на обекта или на пощенската кутия, както и да посочи какви усилия е положил да събере сведения дали канцеларията на юридическото лице се помещава на адреса и какъв е източникът на тези данни.

Същият подход е възприет и в Решение № 50244 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1998/2022 г., III г. о., ГК, в което се приема, че ако връчителят е имал достъп до сградата и до пощенската кутия, но не е залепил уведомлението на вратата на самия апартамент, а на входната врата на блока, са нарушени изискванията на чл. 47, ал. 1 от ГПК. От това решение следва общият принцип, че уведомлението трябва да бъде поставено именно на адреса, на който следва да се връчат книжата, а не на друго общо или приблизително място.

Напълно относима и непротиворечаща на по-новата практика е и постановката в Решение № 233 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7723/2013 г., IV г. о., ГК, според която „залепването на уведомление на друго място е без правно значение“. Същият принцип е възпроизведен и в Определение № 543 от 16.09.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5068/2013 г., IV г. о., ГК, където е прието, че когато уведомлението е залепено не на адреса на лицето, а на друг адрес, възражението по чл. 423 от ГПК е подадено в срок и следва да бъде разгледано.

Следва да се отбележи и че при търговци мястото на връчване е последният вписан в търговския регистър адрес, а прилагането на реда по чл.

47 от ГПК е допустимо само ако са налице предпоставките за това. В Определение № 861 от 4.10.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 574/2012 г., II т. о., ТК се приема, че залепването на уведомление до търговец на адрес, различен от вписания в търговския регистър адрес на управление, е лишено от правни последици. Макар в настоящия случай да няма данни да е използван различен 4 адрес, този акт допълнително подчертава строгия характер на режима за връчване на търговци и недопустимостта на отклонение от законово определеното място на връчване.

В конкретния случай удостоверяванията на връчителя не съдържат и необходимата конкретика защо уведомлението не е било залепено на някое от местата, посочени в чл. 47, ал. 1 от ГПК. Посоченото обстоятелство, че местността е извън регулация и не са открити живущи с информация за адресата, не разширява приложното поле на закона и не легитимира залепване на уведомление на произволно място „в района“. Ако реално на адреса не е съществувало място, на което да бъде извършено надлежно залепване съобразно закона, това не прави редовно залепването извън адреса, а напротив – поставя под съмнение възможността изобщо да бъде осъществено редовно връчване чрез този способ. В тази насока е и съображението, съдържащо се в Определение № 2918 от 11.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2236/2024 г., I т. о., ТК, в което е изведен въпросът за приложимостта на презумпцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК при фактическа липса на място на връчване, като е прието, че преди да се направи извод, че е налице невъзможност за връчване на този адрес, следва да бъдат събрани служебно данни от съответното кметство или община относно това дали административният адрес действително съществува и къде се намира. Едва ако бъде надлежно установено, че посочената сграда или административен номер обективно не съществуват, може да се обсъжда извод, че длъжникът не живее на адреса; дотогава не е завършен фактическият състав на връчването чрез залепване по чл. 47, ал. 1 от ГПК, респективно не настъпва фикцията по чл. 47, ал. 5 от ГПК. ВКС изрично подчертава, че залепването на уведомление не може да санира липсата на предхождащите го законови предпоставки, тъй като съобщението се смята за връчено едва след редовно проведена процедура по чл. 47, ал. 1 – 5 от ГПК.