Решение № 119 от 02.08.2024, Районен съд - Своге

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 02.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румен Ат. Стойнов при участието на секретаря Мария Н. Т.а Кръстанова като разгледа докладваното от Румен Ат. Стойнов Гражданско дело № 20231880100353 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Настоящото дело е образувано по искова молба подадена от Г. А. Б. от ****, ЕГН **********, Б. Р. Б. от *****, ЕГН **********, и Р. Р. Б. от ***** ЕГН **********, чрез пълномощник, против Община Своге, представлявана от кмета. В нея се твърди, че ищците са собственици по наследство на недвижим имот, находящ се в землището на с. Добърчин, общ. Своге, местн.

Меча поляна, представляващ земя с площ от 2030 кв.м. и паянтова едноетажна жилищна сграда. Същият е индивидуализиран в приложената към исковата молба комбинирана ситуационна скица с № 124 от 23.05.2023 г., както част от него са застъпва с имот общинска собственост – ***. Ищците излагат, че техният наследодател Р. Б. (***) е владял имота от 1960 г. до смъртта си през 2019 г., като е придобил правото на собственост по давност, но не се е снабдил с документ, който да удостовери това негово право. След смъртта на наследодателя иищците са придобили правото на собственост по наследство и до днес владеят имота. При така описаните обстоятелства се иска от съда да приеме за установено спрямо ответната община, че Г. Б., Б. Б. и Р. Р. Б. са собственици на реална част от имот с идентификатор ***, като въпросната част е с площ от 2030 кв.м и е заключена между цифрите 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13 и 1, обозначени с червен цвят на приложената комбинирана скица, заедно с изградената там паянтова едноетажна жилищна сграда с площ от 38 кв.м. С допълнителна молба от 16.04.2024 г. се уточнява, че имотът е бил съпружеска имуществена общност, поради което Г. Б. е придобила част от правото на собственост по давност, а друга част по наследство.

Предявен e положителен установителен иск за собственост и условие за 1 допустимост е наличието на правен интерес от завеждането му. В случая такъв интерес спрямо ответника Община Своге е налице, тъй като видно от приложените към исковата молба писмени доказателства имотът, на който ищците твърдят че са собственици, е отразен в кадастралната карта като общинска собственост и за него е съставен акт за частна общинска собственост № 3402 от 08.01.2007 г.

От ответната страна е подаден писмен отговор, чрез пълномощник на кмета. Твърди се нередовност на исковата молба, евентуално неоснователност на предявения иск, ако съдът приеме, че е налице редовна искова молба.

Оспорено е твърдението, че през 1960 г. Р. Б. е декларирал имота и е заплащал за него местни данъци. Представена е декларация от 1998 г., според която наследодателят е декларирал имот с площ от 330 кв.м. В делкларацията като предишен собственик е посочен П. Б. Г. – починал. Пълномощникът заявява, че наследодателят на ищците не би могъл да придобие имота по давност за посочения в исковата молба период, тъй като е имало законова забрана за това.

От своя страна Община Своге е придобила правото на собственост поради това, че земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост, съответно по силата на чл. 19, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) . В тази връзка се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

В производството са събрани писмени доказателства, разпитани са двама свидетели, назначена и изслушана е съдебно-техническа експертиза. Съдът кредитира, като обективно и компетентно изготвено заключението на вещото лице.

В открито съдебно заседание процесуалните представители на страните аргументираха застъпваните от тях тези, като по делото постъпи и писмена защита от адв. Ц..

Свогенският районен съд, първи състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки приетите по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното :

От заключението на вещото лице, както и при изслушването му в проведеното открито съдебно заседание се установява, че границите на околовръстния строителен полигон не са очертани вярно на картата за въстановената собественост. Имотът е застроен с една сграда, която е построена преди 1988 г. При огледа на място вещото лице е констатирало, че имотът е ограден само по букви/числа А, 4, Б, В, Г, Д, Е, А – с площ от 473 кв.м., в останалата част до пълната претендирана площ от 2030 кв.м. имотът не е заграден. Процесният имот не е бил обобществяван, съответно не е подлежал на възстановяване, като същият в заградената си част с площ от 473 кв.м. няма земеделски характер. В този смисъл са и свидетелските показания, като никой от двамата свидетели не твърди имотът да е с площта посочена в исковата молба. Свидетелите са категорични, че имотът се владеел от ищците и от наследодателя им – в последните повече петдесет години. През целия този период от време никой не е оспорвал владението им, като то е било непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. От приложените по делото две данъчни декларации се установява, 2 че на 19.03.1998 г. Р. Б. е декларирал земя от 330 кв.м. и сграда от 30 кв.м.

Втората декларация е неотносима, тъй като е подадена на 15.06.2023 г., а настоящото дело е образувано на 23.06.2023 г. С оглед на така обсъдените доказателства съдът приема, че ищците са собственици само на земята с площ от 473 кв.м., заедно с построената там полумасивна жилищна сграда с площ от 40 кв.м. В тази част имотът е актуван като общинска собственост, само във връзка с обстоятелството, че същият по документи е земеделска земя. Не е съобразено, че се касае за имот, който няма земеделски характер, тъй като е дворно място попадащ в границите на околовръстния строителен полигон, съответно не се касае за земеделска земя останала след възстановяване правата на собствениците. Ако имотът не подлежи на възстановяване по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, общината не може да придобие правото на собственост. Липсва придобивно основание, по силата което Община Своге да е станала собственик на спорната част от имота. Посоченото правни основания в акта за общинска собственост не обосновават придобиване на правото на собственост, нито към 2007 г., нито към друга дата.

При така установената фактическа обстановка съдът счита от правна страна, че предявеният иск е основателен и доказан – за площта от 473 кв. м., а в останалата част подлежи на отхвърляне. Безспорно се установи, че Р. Б. и Г.

Б. са придобили правото на собственост по давност, а след смъртта на първия неговия дял е преминал по наследство между съпруга и двама сина. Община Своге не е собственик на процесните 473 кв.м., следователно неправилно ги е актувала с акт за частна общинска собственост през 2007 г.

На основание чл. 78 ГПК на страните ще следва да се присъдят направените по делото разноски, съразмерно с уважената/отхвърлената част от иска. По искането с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът счита за основателно възражението на пълномощника на ответника, тъй като е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и с обема на извършената работа. Делото не се отличава нито с правна, нито с фактическа сложност.

Данъчната оценка на спорната земя е минимална. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и 3 засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.

101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо, съдебният състав намира, че за него не са задължителни определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед цената на иска, следва да се намали дължимото от насрещната страна адвокатско възнаграждение до сумата от 360 лева. Това е максималният размер определен по чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Същата не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. Според уважената част от иска това е 83,88 лева.

Разноските за държавна такса и възнаграждение на вещо лице, според уважената част от иска, са в размер на 93,20 лева. Възражение спрямо претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение не е направено, поради което същото се дължи изцяло, но според отхвърлената част от иска – 460,20 лева, както и възнаграждение на вещо лице в размер на 114,60 лева.

Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 ГПК, съдът РЕШИ:

Приема за установено по иска с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, предявен от Г. А. Б. от *****, ЕГН **********, Б. Р. Б. от ***** ЕГН **********, и Р. Р. Б. от *****, ЕГН **********, срещу Община Своге, гр.

Своге, ***, представлявана от кмета, че Г. Б., Б. Б. и Р. Б. са собственици на част от поземлен имот с идентификатор ***, площ 6806 кв.м., обл. София, общ. Своге, с. Добърчин, местн. Валето, стар номер 220003 – по Заповед за одобрение на КККР № РД – 18-101/15.01.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, като въпросната част е с площ от 473 кв.м. и е заключена между букви/числа А, 4, Б, В, Г, Д, Е, А на комбинирана скица (приложение 1), изготвена от вещото лице инж. Л. М., приподписана от председателя на съдебния състав на 02.08.2024 г. и представляваща неразделна част от настоящото решение, заедно с потроената там полумасивна жилищна сграда с площ от 40 кв.м., а до целия претендиран размер от 2030 кв.м. отхвърля предявения иск.

Осъжда Община Своге, гр. Своге, ***,

4

БУЛСТАТ : 000776502, представлявана от кмета Е. К. И., да заплати на Г. А. Б. от *****, ЕГН **********, Б. Р. Б. от *****, ЕГН **********, и Р. Р. Б. от *****, ЕГН **********, направените по делото разноски за държавна такса, за вещо лице и за адвокат в размер на 177,08 лева, според уважената част от иска, като адвокатското възнаграждение е намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.