Решение № 3462 от 04.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3462 гр. София, 04.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20211100510626 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба Ц. Л. В. срещу решение № 20139465/15.06.2021 г., постановено по гр. д. № 10204/2021 г. на СРС, II ГО, 78-ми състав, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ да му заплати сумата от 10 (десет) лева /частично от 280,27 лв./.

В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се доводи, че застрахователното обезщетение следва да бъде по възстановителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съобразно заключението по повторната САТЕ, което дава средни пазарни цени за материали и отстраняване на щетата.

В законоустановения срок въззиваемата страна ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ е подала отговор на въззивна жалба, в който излага становище за неоснователност на същата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и 1 местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по доводите на жалбоподателя oтносно правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Безспорно е във въззивното производство, че към датата на настъпване на застрахователното събитие на 15.06.2020 г. страните са били обвързани от валидно застрахователно правоотношение, възникнало по силата на договор за имуществена застраховка „Каско“ по застрахователна полица № 4704190400000737, сключена на 25.06.2019 г. по отношение на лек автомобил марка „Пежо“, модел „407“, с ДК № **** собственост на ищеца. Застраховката била сключена за Клауза „Пълно Каско“ със срок на застрахователното покритие от 00:00 ч. на 25.07.2019 г. до 23:59 ч. на 24.07.2020 г. Видно от отбелязване в полицата, годината на производство на процесния автомобил е 2005 г.

Застрахователната сума е определена в размер на 5400,00 лева, а договореният начин за определяне на застрахователното обезщетение за частична повреда е съобразно методика на застрахователя.

Не се спори, че застрахователят е уведомен за настъпването на застрахователно събитие и по претенцията на застрахования е образувана щета № 470419202027038, като въз основа на експертната оценка на застрахователя дължимото застрахователно обезщетение било определено в размер на 156,85 лв., които били изплатени по банков път на ищеца.

За изясняване на релевантните към предмета на делото обстоятелства пред първата инстанция са изготвени САТЕ и повторна САТЕ. Според заключението на вещото лице по САТЕ стойността за възстановяване на щетите по увредения лек автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие, изчислена по средни пазарни цени, възлиза на сумата от 271,20 лева с ДДС. От заключението по повторната САТЕ се установява, че средната пазарна стойност с ДДС на ремонта на причинените по МПС вреди е в размер на 277,99 лв., а по критериите, предвидени в ОУ, за обезщетение на МПС над 13 години – 98,40 лева. Настоящият съдебен състав кредитира втората експертиза относно размера на вредите по средни пазарни цени, тъй като вещото лице по същата е дало заключението си след извършени справки в двойно повече сервизи в сравнение с първото, т.е. експертът по повторната САТЕ е извършил по-задълбочено и пълно проучване на пазара.

2

Основен спорен момент между страните, във връзка, с който са и наведените във въззивната жалба доводи, е по отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение по щетата и начина на определянето му.

В гл. III, раздел V, т.1.2 и т.1.3. на Общите условия, които са неразделна част от договора, е предвидено, че при обезщетяване на МПС над 13 години (каквото е процесното) цената на бояджийските материали е по ценовите листи, използвани от застрахователя, а количеството на бояджийските материали и нормовремената за труд по ремонта на МПС се определят по Методика на застрахователя за уреждане на претенции по застраховка „Каско“.

Доколкото се касае за договорни отношения, то в случая несъмнено е приложима разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, регламентираща принципа на свобода на договарянето, който обаче не би могъл да дерогира приложението на императивните норми на закона, каквато е разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ. Няма пречка страните да уговорят начин на обезщетение, но той следва да е такъв, че да покрие изискването на закона обезщетението да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Принципът на пълната обезвреда, действащ по отношение на застрахователя, изисква обезщетението да се определи в размер на действителната стойност на увреденото имущество, а за такава се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, респ. стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.), респ. чл. 400, ал. 2 от КЗ). Следователно застрахователното обезщетение се равнява на пазарната стойност на увреденото имущество / в този смисъл Решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II ТО, Определение № 156/27.03.2015 г. по т. д. № 1667/2014 г. на ВКС, II т. о., Решение № 155/05.12.2016 г. по т. д. № 1092/2015 г. на ВКС, II ТО. и др., Решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т. д. № 1821/2020 г., ІІ Т. О., ВКС и др./.

С оглед на изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че размерът на реалната стойност на вредата следва да се определи по средни пазарни цени към датата на увреждането, съобразявайки всички доставчици на пазара, предлагащи такива резервни части и услуги, като съобразно заключението на повторната САТЕ обезщетението се равнява на сумата от 277,99 лева. След приспадане на извънсъдебно платеното от ответника обезщетение от 156,85 лева, остава непогасен остатък от 121,14 лева.

При така направените изводи въззивният съд намира, че обжалваното решение на СРС следва да бъде отменено като неправилно и да се постанови нов, с което да бъде уважен предявеният частичен иск за сумата от 10,00 лева.

РАЗНОСКИ ПО ДЕЛОТО:

При този изход на спора следва да бъде преразпределена отговорността за разноски между страните.

Съгласно практиката на ВКС условие за основателността на претенцията за разноски 3 по делото е страната да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение /вж. определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, каквито в настоящия случай са налични по делото /за ищеца – пълномощно – л. 7 и договор за правна защита и съдействие – л. 62 от делото, в които се съдържат данни за размера на уговорения адвокатски хонорар и начина на неговото плащане – в брой, поради което самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение/. До приключване на устните състезания в първоинстанционното производство насрещната страна не е направила възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което искането на ищеца за присъждане на сторените пред СРС разноски следва да бъде уважено в претендирания размер от 710,00 лева /за държавна такса, депозити за вещи лица и адвокатски хонорар./.

Що се отнася до разноските във въззивното производство, страната е представила пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение.

Предвид изложените съображения съдът счита искането на ищците за основателно, поради което следва да се произнесе по направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, в редакция, приложима към процесния период, предвижда, че минималният размер на адвокатския хонорар при дела с материален интерес до 1000,00 лева възлиза на 400,00 лева, като този размер не обвърза съда при преценка относно основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК /вж. решение от 24.02.2024 г. по дело C 438/22 на Съда на Европейския съюз/. При съобразяване на правната и фактическата сложност на делото, съдът намира, че възнаграждението на процесуалния представител на страната се явява прекомерно и следва да бъде намалено до размер от 180,00 лева. В тежест на ответника следва да бъде възложена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в общ размер на 915,00 лева, от които 710,00 лева – разноски в първоинстанционно производство, и 205,00 лева – разноски във въззивното производство.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20139465/15.06.2021 г., постановено по гр. д. № 10204/2021 г. на СРС, II ГО, 78-ми състав, с което е отхвърлен предявения от Ц. Л. В., ЕГН:**********, иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:000694286 да му заплати сумата от 10 (десет) лева /частично от 280,27 лв./., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:000694286 да

4 заплати на основание чл. 405, ал. 1 КЗ на Ц. Л. В., ЕГН:**********, сумата от 10,00 лева, претендирана частично от вземане в общ размер на 280,27 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане „Каско“ № 4704190400000737/25.06.2019 г. за настъпило на 15.06.2020 г. застрахователно събитие , при което са нанесени вреди по застрахован лек автомобил лек автомобил марка „Пежо“, модел „407“, с ДК № ****, за което е образувана щета № 470419202027038, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 22.02.2021 г., до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“, ЕИК:000694286 да заплати на Ц. Л. В., ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в общ размер на 915,00 лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5