Определение № 3864 от 20.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3864 гр. София, 20.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Борисова

Членове:

Милен Михайлов

Диана Василева като разгледа докладваното от Даниела Борисова Въззивно частно наказателно дело № 20251100607389 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава XXII НПК.

Образувано е по частна жалба на подсъдимия А. А. М., чрез редовно упълномощения процесуален представител адвокат С.Т., АК Хасково, срещу протоколно определение от 30.10.2025 г., постановено по нохд № 10505/2025 г. по описа на СРС, НО, 9 състав, с което първият съд, в хода на проведеното разпоредително заседание по делото, е оставил без уважение искането на защитника на подсъдимия М. за прекратяване на съдебното производство по делото и за връщането му на Софийска районна прокуратура, с цел отстраняване на допуснати в хода на досъдебното производство съществени процесуални нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия.

С депозираната частна жалба се твърди, че първият съд неправилно, в хода на разпоредителното заседание по делото, е оставил без уважение искането на защитата по въпросите визирани в разпоредбата на чл. 248, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК, за което се излагат подробни съображения. В жалбата се твърди, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не е посочен ясно и точно по какъв начин е причинена телесната повреда на пострадалия, дали е чрез нанасяне на удари с юмрук, с крак или с друг предмет. Също така се твърди, че е налице противоречие между посочения в обстоятелствената част и в заключителната част на обвинителния акт механизъм на причиняване на телесното увреждане, защото в обстоятелствената част е описан механизъм различен от този посочен в заключителната. Според жалбоподателя, както в обвинителния акт, така и в постановлението за привличане в качеството на обвиняем на М. не са описани ясно всички съставомерни признаци на инкриминираното деяние, както и не е посочен наказателния закон със съответната правна квалификация на престъплението, защото е описана характеристиката на две различни травматични увреждания, които реализират медикобиологичния признак на средна телесна повреда, без да е посочено коя хипотеза на чл. 129, ал. 2 НК визира прокурора. Изразява се несъгласие с определението на съда, който макар да е отхвърлил исканията на защитата за прекратяване на съдебното производство по делото, поради допуснати процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на подсъдимия, то е изтъкнал, че по-скоро е налице очевидна фактическа грешка в частта относно посочената цифрова квалификация на престъплението. Именно с това становище защитата заявява, че не се съгласява, защото в постановлението за привличане в качеството 1 на обвиняем на М. и в обвинителния акт е посочена само нормата на чл. 129, ал. 1 НК, а не са посочени в двата процесуални документа две различни правни норми, което би довело до наличие на очевидна фактическа грешка. При това положение защитата твърди, че се ограничава правото на защита на подсъдимия да разбере в какво точно престъпление е обвинен. Моли определението на първия съд да бъде отменено, т.к. обвинителният акт не отговаря на изискванията на Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС.

Въззивният съд след като се запозна с материалите по делото и обжалваното първоинстанционно определение, намери за установено следното от фактическа страна:

С внесен в Софийски районен съд обвинителен акт е повдигнато на подсъдимия А.

А. М. обвинение за това, че на 25.01.2025 г., около 18:00 часа, в гр. София, ул. „Костина“ пред № 2, чрез нанасяне на многократни удари с юмрук и ритници в областта на главата е причинил на Н.В.Н. средна телесна повреда, изразяваща се в многофрагментно счупване на костите на носа, оток и кръвонасядане на носната пирамида, с деформацията и в преднозадно направление, разкъсно-контузна рана по предната повърхност на средната трета на носа, реализираща медико биологичният признак „постоянно разстройство на здравето неопасно за живота“ и многофрагментно счупване на горната челюст в областта на съчленението с яблъчните кости кост двустранно, с проминиране на костни фрагменти към двата горечелюстни синуса, счупване на задната стена на левия горночелюстен синус, счупване на външната стена на лява орбита, счупване на лявата яблъчна кост в областта слепоочния и израстък и в областта на шева с челната кост, разкъсно-контузна рана по хода на горната половина на лява назолабиална гънка (фоса канина), реализираща медико биологичният признак „счупване на челюст“, затрудняващо дъвченето и говоренето за повече от 30 дни - престъпление по чл. 129, ал. 1 НК.

Въззивният съд след като се запозна със съдържанието на атакувания пред него съдебен акт констатира, че първоинстанционният съд, при обсъждане на въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, е счел, че в хода на досъдебното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия А. А. М.. След така направените констатации, първият съд е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на свидетелите, посочени в приложението към внесения в съда обвинителен акт и е определил резервни дати за неговото разглеждане. Контролираният съд е посочил в мотивите на обжалваното определение, че обвинителната теза е ясна и не са налице евентуална неяснота и противоречие между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, който е негово логично продължение. Първият съд е посочил, че възприетата от прокурора правна квалификация по чл. 129, ал. 1 НК съответства на описаните факти в обвинението, която предвижда хипотеза и диспозиция като правило на поведение, защото е очертан конкретния твърдян от прокурора престъпен състав, а дефинитивната норма на чл. 129, ал. 2 НК съдържа вида на конкретните причинени вреди от съответния вид на същия престъпен състав. Първият съд е посочил, че с липсата на направена превръзка на чл. 129, ал. 2 с чл.

129, ал. 1 НК не са допуснати процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на подсъдимия, защото фактите за същия вид обвинение са надлежно предявени и са отразени във внесения в съда обвинителен акт, с което са спазени постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС.

Въззивният съд, в хода на извършената от него проверка намира от правна страна следното:

Частната жалба е депозирана от активно легитимирана за това страна, а именно от адвокат С.Т., АК Хасково, в качеството му на процесуален представител на подсъдимия А.

М. и в рамките на предвидения законов 7-дневен срок, предвиден по чл. 249, ал. 3 НПК.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, запознавайки се с атакуваното протоколно определение, постановено на основание чл. 248, ал. 6, вр. с ал. 5, т. 4 НПК, в хода на проведеното от първия съд разпоредително заседание, както и с наведените доводи в частната жалба на защитата на 2 подсъдимия М. намира същата за неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното определение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд след като извърши необходимата цялостна проверка на атакувания пред него съдебен акт констатира, че първият съд е изпълнил в пълнота своите задължения, произнасяйки се по всички въпроси, очертани в процесуално правната норма на чл. 248, ал.

1 НПК. Настоящият съд не констатира допуснати процесуални нарушения в процесуална дейност на контролирания съд, осъществена в хода на разпоредителното заседание по делото, включително и при обсъждане на въпросите визирани в нормата на чл. 248, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В конкретния случай прави впечатление, че първият съд е дал мотивиран и обоснован отговор на всички направени от страна на защитата на подсъдимия М. възражения. Не може да бъде упрекнат първоинстанционния съд и затова, защото този съд при своето произнасяне по въпросите очертани в разпоредбата на чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК се е съобразил и със задължителното за всички съдилища Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, където в т. 4.2. е разрешен въпроса за минималния обем от задължителна информация, която следва да съдържа обвинителният акт, за да е редовен от съдържателна страна. Правилно първият съд е преценил, че в конкретния случай не са налице основанията и предпоставките за спиране или прекратяване на наказателното производство, поради което и произнасянето му по въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 2 НПК не налага желаната от защитата на подсъдимия ревизия.

Действително, в частната жалба на процесуалния представител на подсъдимия М. се излагат същите доводи и възражения, които са били релевирани и в хода на разпоредителното заседание пред първия съд и на които отговор е даден от този съд, чрез неговото произнасяне, но независимо от това настоящият съд е длъжен да ги разгледа като част от дължимата се въззивна проверка на обжалвания съдебен акт, съобразно правомощията си по чл. 249, ал. 3 НПК.

Въззивният съд след като се запозна внимателно с формулираното в процеса на воденото досъдебно производство обвинение, материализирано в постановлението за привличане в качеството на обвиняем на М., не констатира наличие на твърдените от защитника неясноти, които да водят до ограничаване на правото му на защита. В конкретния случай е налице пълна идентичност между описаните в постановлението за привличане в качеството на обвиняем на А. М. и описаните в обстоятелствената част и заключителната част две телесни увреди, реализиращи медикобиологични признаци на средна телесна повреда, а дали същите ще се докажат в хода на съдебното следствие, то това е въпрос, който ще бъде решен от съответния съдебен състав, разглеждащ делото по същество, а не на настоящия етап от наказателното производство. Въззивният съд не констатира да са вменени на подсъдимия М. като извършени различни по своя характер и съдържание факти и обстоятелства в обстоятелствената и заключителната част на обвинителния акт, с които да се утежнява процесуалното качество на подсъдимия и които от своя страна да водят до нарушаване на правото му на защита. Така изложеното до момента изцяло кореспондира с произнасянето на първия съд, който в случая е съобразил и липсата на основания по чл. 248, ал. 1, т. 2 НПК, водещи спиране или прекратяване на наказателното производство по делото.

Въззивният съд, подобно на първият съд намира, че не може да бъде упрекнат прокурора, внесъл обвинителния акт, т.к. в изготвения от него такъв или в неговата обстоятелствена част са посочени всички съставомерни от обективна страна факти, както и конкретни инкриминирани по отношение на подсъдимия действия, за които се твърди от държавното обвинение, че са извършени от него и в резултат на които е настъпил вредоносния резултат, произтичащ от засягане на защитаваните в случая обществени отношения или тези свързани с неприкосновеността на телесния интегритет. Ето защо въззивният съд споделя извода на първия съд, че обсъжданият обвинителен акт, инициирал образуваното пред него съдебно производство, е редовен от външна страна, същият е ясен, поради което е и годен да постави фактическите и правни рамки на обвинението, с което на свой ред да очертае предмета на доказване по делото или в каквато насока е произнасянето на първия съд, материализирано в атакуваното пред въззивния съд определение. Това е така, 3 защото, както в обстоятелствената част – абзац 4, така и в заключителната част ясно и несъмнено е посочен и описан механизма, при който според държавния обвинител е реализиран обществено описания резултат, свързан с причинени на пострадалия две телесни повреди, които осъществяват обективните признаци на средна телесна повреда. Няма съмнение, че в обстоятелствената част на обвинителния акт или в посочената от защитата част, прокурорът е инкриминирал нанесени от подсъдимия на пострадалия телесни повреди, посочвайки следния механизъм „продължавайки да удря и рита“ пострадалия или каквито извършени действия е вменил на подсъдимия и в диспозитива на обвинителния акт, посочвайки „чрез нанасяне на многократни удари с юмрук и ритници“ на пострадалия, поради което и в тази насока въззивния съд подобно на първия съд не установи наличие на словесно или логическо противоречие или несъответствие относно възприетия механизъм на твърдените за причинени на пострадалия телесни повреди. В случая прокурора е използвал различен словесен, но с еднакъв по смисъл, изказ при описание на процесния механизъм в отделните части на обвинителния акт, което обстоятелство обаче не води до извод за наличие на твърдяното от страна на защитата противоречие, а оттам и до нарушаване правото на защита на подсъдимия, свързано с правото му да разбере ясно и точно повдигнатото му обвинение.