Решение № 4107 от 21.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4107 гр. Пловдив, 21.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330102866 по описа за 2024 година

Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че договор за паричен заем № ***/12.04.2021 г. е недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и 11, чл.19, ал.1 ЗПК, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ***/12.04.2021 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба от С. Г. Д. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че на 28.03.2023 г. е сключила с първия ответник договор за паричен заем, както и договор за предоставяне на гаранция по договора за заем (по втория договор чрез първия ответник с втория ответник), които са нищожни поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и противоречие с императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, а договорът за предоставяне на гаранция и поради обстоятелството, че обезпечава задължение по нищожен договор. На първо място се посочва, че договореният фиксиран ГЛП по договора за заем в размер на 40 % нарушава добрите нрави и води до неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и в ущърб на кредитополучателя, поради и което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Цитира се съдебна практика и се излагат подробни съображения в тази насока. Твърди се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден (арг. от чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК), поради и което нищожността на клаузата за договорна лихва, респ. на клаузата за ГПР има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Посочва се, че освен горното не са спазени и императивните разпоредби на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, като в договора за кредит не е отразен действителният размер на ГПР, като вписвайки размер от 47,69 % кредиторът е заблудил потребителя, като същото представлява заблуждаваща търговска 1 практика. В тази връзка се сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал.1 и ал. 2 ЗПК. Сочи се, че този извод следва и от дефиницията за ГПР, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Посочва се, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителя от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, като предвиждане на възнаграждение за поръчител е в пряко противоречие с тази цел. Посочва се, че подобна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху длъжника. С оглед на изложеното се сочи, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следа да изпълнява кредитора води до неравноправност на тази клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Договорът за гаранция бил с акцесорен характер. С оглед на изложените съображения се моли предявените искове да се уважат, както и да се присъдят разноски.

В срока по чл.131 ГПК са постъпили писмени отговори от двете ответни дружества.

Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД иска прекратяване на производството като недопустимо, като съдът счита искането му за неоснователно, като приема, че е налице правен интерес от търсената защита. И двамата ответници оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата за нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем, като в тази връзка се сочи, че финансовите възможности на кредитната институция са по – ограничени от тези на банките.

Твърди се, че уговореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, като същата е съобразена в всички обстоятелства по отношение на сключения договор за заем, както е ясно и точно опредЕ.. Посочва се, че ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който е ясно посочен в договора и се е съгласил с него.

Оспорва се твърдението, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като се сочи, че ГПР е съобразен с императивните изисквания, както относно размера, така и по отношение на включените в него компоненти. Относно възнаграждението за поръчител се сочи, че същото не е част от заемното правоотношение и не представлява разход, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит и който следва да се включи в ГПР. В тази връзка се сочи, че в договора за предоставяне на поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила, само и единствено в случай, че заемателят не изпълни задълженията по сключения договор за паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Твърди се, че ищецът е разполагал с достатъчно време да изпълни условията по договора и да прецени дали да сключи договор за заем с ответното дружество или с друга финансова институция. В подкрепа на твърденията, че възнаграждението за поръчителство не се включва в ГПР, се сочи, че е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, която предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата не може да се прецени дали кредитополучателят ще предостави обезпечение. Оспорват се и твърденията за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство, сключен с другия ответник „Файненшъл България“ ЕООД поради липса на основание. Основанието за 2 сключване на договора се посочва, че е изпълнението на задълженията на кредитополучателя за обезпечаване на договора за кредит, а дружеството поръчител е сключило договор за поръчителство срещу насрещната престация , представляваща договорено възнаграждение. Оспорват се твърденията, че договорът за поръчителство противоречи на добрите нрави. Оспорва престациите по договора за поръчителство да са нееквивалентни. Посочва се, че от страна на „Файненшъл България“ ЕООД се извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като поръчителят не получава възнаграждение от кредитора. Не се оспорва, че отговорността на поръчителя има акцесорен характер, но се оспорва, че нищожността на договора за кредит обуславя нищожност и на договора за предоставяне на поръчителство. Посочва се, че промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава, каквато е към момента на сключване на договора за поръчителство. Моли исковете да се отхвърлят.

Претендира разноски. Не се оспорва от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем № *** от 28.03.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и С. Г. Д., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1500 лв., при ГЛП 40 % и ГПР 47.69 %. Представен е и договор за предоставяне на гаранция № *** от 28.03.2023г., сключен между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който дружеството се е задължило да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя по договора за заем, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за заем.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 28.03.2023г. между ищцата и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1 500 лв., при фиксиран лихвен процент – 40 % и ГПР – 47.69 %. Срокът на заема е бил 8 месеца – 6 вноски по 216.70 лв. Общата дължима сума по договора е била 1733.60 лв. Не се спори и че между ищцата и второто ответното дружество е бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД е поело задължението да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, при възнаграждение от 1362.40 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които от по 170.30 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за заем. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята 3 правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. С отговора на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се сочи, че в годишния процент на разходите по кредита е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя. Несъстоятелно било твърдението, че при изчисляване на ГПР по договора следва да се включи възнаграждението, което той е договорил с дружеството-гарант, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, не било част от заемното правоотношение и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество - гарант. Ищцата се е възползвала от тази алтернативна възможност и е сключила 4 договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Не се спори, че договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер. Освен това, заемодателят и поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Ето защо, посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 47.69 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпечатката съдържа 18 от 34 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/85126ee2-c185-49eb-87b8-cc0f9c74f035