Решение № 260328 от 15.01.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№……..................... гр. София, …01.2021г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II – A състав, в публичното заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

МАРИЯ БОГДАНОВА при секретаря Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Богданова въззивно гр. дело № 14517 по описа за 2017 г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл. ГПК.

С решение № 179469 от 24.07.2017 г. по гр.д. № 2316 по описа за 2013 г. на Софийски районен съд, 64 с-в „К.“ АД с ЕИК ******е осъдено да заплати на Т.В.И. с ЕГН ********** на основание чл.

150 във вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ сумата от 1 267, 09 лв. – възнаграждение за положен извънреден труд в работни дни за периода от 01.01.2010 г. до 31.07.2012, вкл. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 18.01.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 КТ – сумата от 240, 83 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва от падежа на всяко помесечно задължение до 17.01.2013 г., като искът по чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7 221, 39лв., както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 1230, 71 лв.; К.“ АД с ЕИК ******е осъдено да заплати на Т.В.И. с ЕГН ********** на основание чл. 150 във вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ сумата от 878, 49 лв.

– възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни за периода от 01.01.2010 г. до 31.07.2012, вкл. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 18.01.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 КТ – сумата от 42, 09 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.08.2012 г. до 17.01.2013 г., като искът по чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1855, 28 лв., както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 90, 32 лв.; „К.“ АД с ЕИК ******е осъдено да заплати на Т.В.И. с ЕГН ********** на основание чл.

220, ал. 1 КТ сумата от 207, 74 лв. – остатък от обезщетение поради неспазен срок за предизвестие при прекратяване на трудовия договор, на основание чл. 222, ал. 1 КТ – сумата от 207, 74 лв. – обезщетение за оставане без работа за един месец след прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа, както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ – сумата от 160, 52 лв. – остатък от неизползван годишен отпуск за 2012 г.; отхвърлени са исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.08.2012 г. до 17.01.2013 г. върху непогасения остатък от обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ;

„К.– метал“ АД с ЕИК ******е осъдено да заплати на Т.В.И. на основание чл.

78, ал. 1 ГПК сумата от 219, 69 лв. – разноски; Т.В.И. е осъден да заплати на „К.– метал“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1110, 61 лв. – разноски; „К.– метал“ АД с ЕИК ******е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 244, 16 лв.

– разноски; постановено е предварително изпълнение на решението в частта за присъдено възнаграждение за извънреден труд.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от „К.“ АД, с която решението се обжалва в частите, с които са уважени предявените от Т.В.И. срещу дружеството искове по чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по чл. 222, ал. 1 КТ. Направени са оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановеното от първоинстанционния съд решение в обжалваните части. Според жалбоподателят първоинстационният съд неправилно е уважил исковете за заплащане на извънреден труд, тъй като пътните листове, на които се позовал не са приложени като доказателства по делото, а единствено са изследвани от вещото лице при изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза.

Поддържа, че не е имал процесуалната възможност да оспори тези документи, а експертът не е разполагал с компетентност да проверява годността, достовернистта и валидността им. Позовавайки се на пътните листове, съдът е игнорирал останалите доказателства по делото – констатцията на вещото лице по СТЕ, че информацията, представена на хартиен носител не е налична в картата на тахографа ( за периода от 03.2009 г. до 05.2013 г.), от съдебно - счетоводната експертиза се установило, че за периоа 01.01.2010 г. до 01.08.2012 г. няма данни ищецът да е полагал извънреден труд и да му е заплащан такъв, не е представено доказателство по чл. 143 КТ, удостоверяващ знание на работодателя за полагания извънреден труд, няма данни представените пътни листове да са подписани от представител на работодателя. Според жалбоподателя искът по чл.

222, ал. 1 КТ за заплащане за обезщетение за оставане без работа е недоказан, тъй като не е установено дали действително ищецът в първоинстанционното производство е останал без работа, доколкото е представено само извлечение от трудовата книжка. Въз основа на изложеноето се иска отмяна на атакуваното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове за заплащане на извънреден труд през работни и почивни дни, на иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа, както и на акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава, заявена е претенция за присъждане на разноски.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна Т.В.И. оспорва жабата в депозиран писмен отговор. Поддържа се неоснователност на жалбата и се иска да бъде оставена без уважение.

Въззиваемият сочи, че пътните листове, послужили при изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза, се намират в счетоводството на ответника в първоинстанционното производство и в резултат на недобросъвестното си поведение същият не ги е представил по делото, въпреки че е бил задължен от съда. Освен това приетите от първа инстанция основна и допълнитела съдебно-счетоводна експертизи не са оспорени. Данни от заключението на вещото лице се поддържат и от разпита на свидетеля В. Д.. Иска се решението да бъде оставено в сила и да се присъдят сторените разноски.

В откритото съдебно заседание въззивникът „К.“ АД се представлява от назначения синдик на дружеството П.В.К., който потвърждава представителната власт на адв. Ж.

Т.. Процесуалният представител поддържа жалбата. Синдикът заявява, че вземанията, по отношение на които е допуснато предварително изпълнение, не са предявени в производството по несъстоятелност в преклузивните срокове нито по реда на чл. 685 ТЗ, нито по реда на чл. 688 ТЗ. В хода на устните състезания адв. Д. поддържа, че вземанията на Т.В.И. са погасени на основание чл. 739, ал.

1 ТЗ. Направено е възражение за прекомерност на претендираните от въззиваемия разноски.

Въззиваемият

Т.В.И. не се явява, представлява се от адв. Й.. Процесуалният преставител счита, че жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Намира за неоснователни доводите на въззивника във връзка с образуваното производство по несъстоятелност.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. С въззивната жалба на „К.“ АД се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която ответникът в първоинстанционното производство е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 150 във вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ, сумата от 1 267,09 лв. – възнаграждение за положен извънреден труд в работни дни за периода от 01.01.2010г. до 31.07.2012г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 18.01.2013г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 240, 83 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва от падежа на всяко помесечно задължение до 17.01.2013 г.; в частта, с която ответникът в първоинстанционното производство е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал.

1, т. 2 КТ, сумата от 878, 49 лв. – възнаграждение за извънреден труд в почивни дни за периода от 01.01.2010 г. до 31.07.2012 г., вкл. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 18.01.2013 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 42, 09 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.08.2012 г. до 17.01.2013 г.; в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 207, 74 лв. на основание чл. 222, ал. 1 КТ - обезщетение за оставане без работа за един месец след прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа, както и в частта за разноските.

В останалите части, с които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 150 във вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 150 във вр. чл. 262, ал. 1, т.2 КТ до пълните предявени размери и са отхвърлени акцесорно предявените с тях искове по чл. 86 ЗЗД до пълните предявени размери, уважени са исковете с правно основание чл.

220, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, а са отхвърлени акцесорно предявените искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 220, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, решението на първоинстанционния е влязло в сила като необжалвано.

При извършената служебна проверка по чл. 269, изр. 1 ГПК въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

При проверка на атакувания акт в рамките на правомощията по чл. 269 ГПК, въззивният съд намира решението за правилно, като препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК, които изцяло споделя. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:

Не се спори по делото, а е установено и от събраните доказателства, че ищецът Т.В.И. е работил при ответника „К.“ АД като шофьор на тежкотоварен автомобил при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица. Трудовото правоотношение помежду им е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.3 КТ, считано от 01.08.2012 г.

Спорно между страните и в настоящото въззивно производство е полагал ли е извънреден труд ищецът при ответника, заплатен ли е този труд съгласно изискванията на закона, както и дължимо ли е обезщетение за оставане без работа един месец след прекратяването на трудовото правоотношение.

За да отговори на тези въпроси първоинстанционния съд е приел, че от данните по делото несъмнено се установява, че работното време по сключения трудов договор се е отчитало подневно съгласно чл. 142, ал. 1 КТ, като в този случай отработеното в повече от законоустановеното време се отчита като извънреден труд във всеки отделен месец, позовал се е на практиката на ВКС – решение № 14/27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 405/2011 по описа на ВКС, IV г.о., която и настоящият състав споделя. Във въззивната жалба не се съдържат доводи и възражения във връзка с направения от първоинстанционния съд извод относно отчитането на работното време, а и при преценка на приложения по делото трудов договор, въззивната инстанция не достига до различен извод.

Извънреден труд ще е налице, ако ищецът е работил в почивни дни и над установената продължителност на работното време през работни дни. Принципно извънредният труд е забранен, а такъв е допустимо да се полага единствено по разпореждане на работодателя или със знанието му и без негово противопоставяне – арг. чл. 143 КТ. Правилно първостепенният съд е отбелязал, че липсата на доказателства за разпореждане на работодателя относно полагането на извънредния труд не може да се тълкува в смисъл, че такъв не е полаган. Обстоятелствата относно положения извънреден труд се установяват от вещото лице при проверка в счетоводството на работодателя, а и се подкрепят от показанията на разпитания свидетел Д.. Във връзка с установяването на това дали действително е положен извънреден труд, първоинстанционният съд е допуснал изслушването на съдебно-счетоводна експертиза, чието основано и допълнително заключение е приел като доказателство по делото, същото не е оспорено от страните и СРС го е кредитирал с доверие като обосновано и обективно дадено. За да отговори по поставените задачи вещото лице е изследвало писмени документи – пътни листове, които са се намирали в държане на ответника – работодател. Действително същите документи не са представени като доказателства по делото, макар ищецът да е направил такова искане в исковата си молба по реда на чл. 190 ГПК. Не отговаря на истината обаче доводът на въззивника, че още в отговора на исковата молба бил оспорил пътните листове, напротив тогава единствено се е възпротивил срещу доказателственото искане. Правилно в своето решение първоинстанционният съд е отбелязал, че направеното оспорване на документите поради липса на подпис от страна на ответника е преклудирано като заявено едва след приключване на съдебното дирене.