Решение № 264 от 18.10.2021, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Р., 18.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Аглика Гавраилова

Членове:

Антоанета Атанасова

Боян Войков при участието на секретаря Тодорка Недева като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело № 20214500500429 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от С. АЙД. СЮЛ., ЕГН: **********, с адрес гр. С.п., обл. Р., ул. „И.“ № **, чрез адв. Б.С. от АК – Р., със съдебен адрес гр. Р., ул. „Ц.н.“ № 3, срещу Решение № 260335/14.04.2021 г. по гр.д. № 4153/2020 г. на РС – Р. в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени при ПТП на 17.09.2019 г. на път II-21 Р. – С. над сумата от 500 лв. до пълния предявен размер от 5 000 лв., както и цялостното отхвърляне на иска за заплащане на имуществени вреди, причинени от същото ПТП на 17.09.2019 г. в размер на 4 000 лв., претендирани частично от 6 000 лв.

Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, неправилно и необосновано.

При постановяването на обжалваното решение първоинстанционният съд допуснал нарушение на материалния, процесуалния закон и на съдопроизводствените правила, не извършил обективен анализ на събрания доказателствен материал, в резултат на което е 1 достигнал до грешни фактически и правни изводи. Изготвеният доклад по чл.

146, ал. 3 ГПК не ибл точен и изчерпателен, като съдът не указал, че следвало ищецът да докаже правото си на собственост върху увредения автомобил. В доклада съдът указал само, че ищецът следвало да докаже механизма на настъпилото ПТП, че вината за същото е на ответника, размерът на настъпилите имуществени вреди по автомобила, както и претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съдът не изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК като не указал за кои правнорелевантни факти страната не сочила доказателства. Приел, че не били налице подлежащи на установяване факти и обстоятелства, за които да не се сочат доказателства. Съдът не указал, че ищецът не сочи доказателства, че е собственик на увредения лек автомобил, каквото твърдение имало в исковата молба. Според съдебната практика задължението не следвало да се изпълнява формално, а конкретно да се посочи фактът, за който не се сочели доказателства. Съдът отхвърлил претенцията на ищеца за имуществени вреди, защото приел, че същият не бил собственик на увредения лек автомобил, като този извод бил неправилен. Не била обсъдена от съда представената застрахователна полица от 06.08.02019 г., издадена за процесния автомобил на името на С.С.. В досъдебното производство също било прието, че автомобилът бил собственост на ищеца.

Свидетелят С.М. в показанията си сочел, че С.С. закупил автомобила от Германия и го докарал, след което му направил допълнителни подобрения.

Процесното ПТП с автомобила станало преди същият да бъде регистриран в Сектор „Пътна полиция“, но той бил закупен в Германия с писмен договор.

Първоначално ищецът сключил договор за продажба на лекия автомобил с лицето А. Х. на 18.07.2019 г., като след сключването на договора, по предложение на продавача Х., се разбрали автомобилът да бъде прехвърлен първо на лицето Т.Ш., а ищецът С. да го закупи от него, тъй като така застрахователната премия щяла да бъде по-ниска. Така на 22.07.2019 г. Т.Ш. регистрирал лекия автмобил на свое име, а след това – на 06.08.2019 г., сключва договора със С.С., като междувременно последният платил цената за лекия автомобил и получил владението върху същия. Отразената дата на договора за продажба – 20.09.2019 г., била техническа грешка, ищецът преминал границата и влязъл в България още август месец, където и граничните власти се убедили, че той бил собственик на автомобила.

Техническата грешка била забелязана едва след постановяване на съдебното 2 решение. Съдът направил своите правни изводи, без да изследва въпроса за приложимото право, което в настоящия случай според Регламент № 593/2008 г., било немското – правото на обичайното местопребиваване на продавача.

Решението било неправилно и в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди над 500 лв. до предявения размер от 5 000 лв. Размерът на това обезщетение бил силно занижен, като същият не бил съобразен с критериите по чл. 52 ЗЗД. Пред първоинстанционния съд било направено искане за назначаване на съдебна медицинска експертиза, която била допусната от съда, но заличена, тъй като не бил внесен депозитът за вещо лице. Съдът игнорирал събраните гласни доказателства за претърпените от ищеца С. стрес, болки, страдания и неудобства. Ищецът нямал осигуровки, затова не отишъл на лекар, а на лечител – чакръкчия, за да му намести рамото и китката, защото постоянно се оплаквал от тях, а болките продължавали и към момента. Чувствал се много унижен, било го страх да шофира, срамувал се от хората. Изводът на съда, че предното стъкло на лекия автомобил на ищеца не било счупено, противоречал на приетите писмени доказателства, в което било отразено такова счупване. Съдът не отчел силния стрес, който С. изпитал, виждайки автомобила на ответника да се насочва към него. Не било отчетено обстоятелството, че синини по тялото се появявали едва след няколко часа или на следващия ден, като непосредствено след ПТП от силния стрес и адреналина било нормално първоначално да не се усеща болка. Определеният от съда размер не отговарял на принципа за справедливост. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част, като исковете на жалбоподателя бъдат уважени изцяло. Моли и за присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна Б. МЛ. АЛ., ЕГН: **********, с адрес с. М.В., общ. С.п., обл. Р., ул. „Х.Д.“ № **, чрез адв. М.Д. от АК – Р., със съдебен адрес гр. Р., ул. „А.ска“ № **, ет. 1, в законоустановения двуседмичен срок е подала отговор на въззивната жалба, както и насрещна въззивна жалба. В отговора на жалбата въззиваемият счита същата за неоснователна.

Обстоятелството чия собственост е бил процесният автомобил било въпрос на преценка при решаване на спора по същество, а не на указание от съда за кои факти не се сочат доказателства. Споделя мотивите на съда за неприсъждане на пълния размер от претендираните от ищеца неимуществени вреди, предвид на обстоятелството, че единствените доказтаелства, които той ангажирал, 3 били неговите баба и дядо, като с оглед тяхната връзка, очевидна привързаност към ищеца и противоречието на показанията им с останалите доказателства по делото районният съд правилно не кредитирал.

В насрещната си въззивна жалба ответникът А. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати на ищеца С. сумата от 500 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени при настъпилото на 17.09.2019 г. ПТП.

Обезщетение за неимуществени вреди следвало да се присъди само при доказани такива, а не с оглед обичайно настъпващите в сходни хипотези. Не е съгласен от изводите на съда за липса на изключващи гражданската му отговорност обстоятелства – неизбежна отбрана или крайна необходимост.

Мотивите в тази им част съдържали известно противоречие, тъй като съдът все пак приел, че реакцията на ответника била повлияна от настъпилата евентуална опасност за неговото дете. От показанията на свидетелите било установено, че ответникът имал основателни опасения за здравето и живота на своя син и постъпката му била предизвикана от агресивното поведение на ищеца преди настъпването на процесното ПТП. Моли за присъждането на разноски.

В законоустановения двуседмичен срок първоначалния жалбоподател и ищец по първоинстанционното производство С.С. е депозирал отговор на насрещната въззивна жалба, с който счита същата за неоснователна. Счита, че са настъпили твърдените в исковата молба неимуществени вреди по изложените във въззивната жалба съображения. Съдът правилно приел, че липсвали доказателства, че ако ответникът А. не е предприел маневрата, са щели да настъпят тежки последици от поведението на С.С. спрямо сина на ответника Д.М., изразяващи се в това последният да бъде наранен физически или да бъде увреден неговият автомобил.

Въззивните жалби са подадени в законоустановените за това срокове, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите се явяват процесуално допустими и като такива следва да бъдат разгледани по същество.

Разгледани по същество,

НЕОСНОВАТЕЛНИ. и двете

4 въззивни жалби се явяват

Между страните не е спорно, че на 17.09.2019 г., на път II-21 (Р. – С.), е настъпило ПТП, изразяващо се в челен удар между две МПС – „Ауди А8“, с немски рег. № MZ CQ777, с рама № WAUZZ4DZTN007544, управлявано от ищеца С.С., и бус марка „Ивеко Дейли“, с рег. № BM-066-PD, с рама № ZCFC35A4005595073, управляван от ответника Б.А.. Мястото на удара при двете МПС било в лявата предна част. Било е образувано досъдебно производство – ДП № 482/2019 г. по описа на ОД МВР – Р. за извършено престъпление по чл. 342, ал. 3, б. „А“, вр. ал. 1 НК. Същото е било прекратено от наблюдаващия прокурор на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като извършеното деяние не съставлявало престъпление, защото установените по делото вреди не можели да бъдат квалифицирани като „значителни“ по смисъла на хипотезата на наказателноправната норма. Така спорно между страните се явяват само видът на причинените вреди и техният размер.

По оплакванията във въззивната жалба досежно отхвърлитената част на първоинстанционното решение за имуществените вреди, настоящият въззивен състав намира наведените доводи за неоснователни. Вярно е, че съдът има задължение съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже страните за кои обстоятелства същите не сочат доказателства. Това обаче не го задължава да извърши проверка дали представените доказателства са годни да докажат съответния факт, защото така иначе съдът би изразил предварително становище по делото и евентуално би се считал за предубеден. В настоящия случай съдът правилно не е указал на ищеца, че не сочи доказателства, установяващи собствеността върху процесния лек автомобил, защото в подкрепа на твърденията си за това, че е собственик, ищецът С. е представил в оригинал и в превод на български език свидетелство за регистрация част I и II, издадени от компетентните германски власти, както и договори за продажба на съответното МПС. Съдът не е длъжен преди приключване на устните състезания да извършва преценка до колко едно доказателство е било годно да установи даден факт, още повече че това би означавало нарушаване на принципа на равенството на страните и съдът би излязъл извън дадените му от закона правомощия на безпристрастен арбитър в гражданскоправния спор. В настоящия случай е представен договор на немски език в превод на български, по силата на който лицето Т.Ш. продава на ищеца С.С. лек автомобил „Ауди А8“, с рег. № MZ-CQ 777 и номер на рамата 5

WAUZZ4DZTN007544, за сумата от 5 000 евро, като договорът е с дата 20.09.2019 г. – 3 дни след настъпването на процесното ПТП. Останалите представени документи на немски език с превод на български – свидетелство за регистрация част I и II, сочат за собственик лицето Т.Ш. – продавачът по гореспоменатия договор. Същите, като издадени от компетентните германски власти, представляват официални свидетелстващи документи, чието съдържание се ползва с материална доказателствена сила, която обвързва съда. Ищецът не е представил доказателства, които да опровергаят извода на районния съд, че не е собственик на процесния лек автомобил. Още повече, в Констативен протокол за ПТП с пострадали № 453р-4421/2019 г., съставен от мл. Автокотрольор Т.Ц., е отразено, че процесното МПС е също собственост на Т.Ш., като това обстоятелство най-вероятно е било възприето от полицейския орган въз основа на данните, отразени в свидетелството за регистрация. От приложените материали по ДП № 482/2019 г. по описа на ОД МВР – Р. също не може да се направи извод, че лекият автомобил „Ауди А8“ е собственост на ищеца С.. Действително в заключителното си мнение разследващият орган е посочил, че същият е негова собственост. Този извод обаче не обвързва съда, още повече че същият е даден въз основа на отразеното в Протокола за доброволно предаване от 17.09.2019 г. изявление на предаващия лекия автомобил ищец С.С., че колата е негова. Твърденията на жалбоподателя за това, че първоначално автомобилът е бил закупен от лицето А. Х. на 18.07.2019 г., а в последствие продаден на лицето Т.Ш., с цел избягване на по-висока застрахователна премия, на практика представляват твърдения за абсолютна симулация на договор за продажба на МПС, които са наведени за първи път едва във въззивната жалба, поради което не могат да бъдат обсъждани на настоящия етап на развитие на делото.