Решение № 7740 от 17.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7740 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Ивайло Д. Гражданско дело №

20251100107189 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Ц. И. срещу „Обединена българска банка“ АД.

Съдът намира, че исковата молба е редовна и допустима и след размяна на книжата по делото, на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 140, ал. 3 ГПК и като съобрази фактическите твърдения на страните, приема следния ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД:

Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника „Обединена българска банка“ АД, че ищецът С. Ц.

И., не дължи поради погасяване по давност на сумите, описани в издаден изпълнителен лист от 05.10.2012 г., по ч.гр.д. №2412/2012 г., по описа на РС-Г., въз основа на който е образувано изп. д. № 1190/2012 г. по описа на ЧСИ З. В.., с регион на действие ОС - гр.

Габрово, както следва: 146 523,90 лв. - главница, ведно със законната лихва от 02.10.2012 г. до изплащането на вземането, 11 662,73 лв. - договорна лихва за периода 28.02.2012 г. 01.10.2012 г.; 933,81 лв. - наказателна лихва за периода 28.02.2012 г. - 01.10.2012 г.; 1410,24 лв. - такса управление.

В исковата молба са изложени твърдения, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 1190/2012 г. по описа на ЧСИ - З. В.. за събиране на процесните суми, като след 29.08.2017 г. не са извършвани действия, прекъсващи давността, и такава е настъпила след изтичане на пет години, считано от тази дата. Ето защо счита, че вземането спрямо нея е погасено по давност и моли това обстоятелство да бъде установено със сила на пресъдено нещо.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Обединена българска банка“ АД, с който оспорва допустимостта на исковете, поради липса на правен интерес, тъй като не е налице висящо изпълнително производство, защото последното валидно изпълнително действие по ИД № 20127340401190 по описа на ЧСИ З. В.. е извършено на 29.08.2017 г..

Поради това обстоятелство перемпция по делото е настъпила ex lege на 29.08.2019 г. и делото е прекратено по право, като е без значение датата, на която съдебният изпълнител би постановил своя акт за прекратяването му.

При условията на евентуалност, в случай че съдът приемел производството за 1 допустимо, банката признава исковете, тъй като на 29.08.2019 г. е настъпила перемпция по изпълнителното дело, като не са искани и извършвани изпълнителни действия, а взискателят с молба с изх. № ИД-8438/18.03.2025 г. и с вх. № 5659/18.03.2025 г. е поискал от съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК да прекрати изпълнителното дело поради настъпила перемпция и давност на вземанията по него, която е удовлетворена от съдебния изпълнител с постановление за прекратяване на 20.03.2025 г.

Настоящият съдебен състав приема, че предявените искове с правно основание чл.

439 от ГПК са допустими, тъй като ищцата има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо недължимост на процесните вземания като погасени по давност, дори изпълнителното производство да е прекратено в хода на настоящия исков процес, каквито са твърденията на ответната банка (в този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение №50041 от 10.05.2023 г., по т.д. №20/2022 г., Първо ТО на ВКС.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

С доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че соченото от ищеца изпълнително дело е прекратено поради настъпила перемпция, както и че, считано от 29.08.2017 г. ответникът не е поискал и не са били извършвани изпълнителни действия за събиране на процесните вземания.

Няма спор между страните, че към датата към подаването на исковата молба в съда, поради бездействие на кредитора в петгодишен срок, считано от 29.08.2017 г., са погасени по давност сумите, описани в издаден изпълнителен лист от 05.10.2012 г., по ч.гр.д.

№2412/2012 г., по описа на РС-Г., въз основа на който е образувано изп. д. № 1190/2012 г. по описа на ЧСИ З. В.., с регион на действие ОС - гр. Габрово, както следва: 146 523,90 лв. главница, ведно със законната лихва от 02.10.2012 г. до изплащането на вземането, 11 662,73 лв. - договорна лихва за периода 28.02.2012 г. - 01.10.2012 г.; 933,81 лв. - наказателна лихва за периода 28.02.2012 г. - 01.10.2012 г.; 1410,24 лв. - такса управление. В случая давността е настъпила на 29.08.2022 г., поради което предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен.

По разноските:

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

Налице е противоречива съдебна практика на състави на ВКС относно отговорността за разноски и приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, в хипотезата на издаден изпълнителен лист и настъпила перемпция на изпълнителното дело. Настоящият съдебен състав споделя съдебната практика, обективирана в определение № 2520 от 13.08.2025 г. по к. ч. т. д. № 1389/2025 г., ІІ т. о. на ВКС и цитираните в нея определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 338/18.07.2018 г. по ч. гр. д. № 209/2018 г. на ВКС, ІV г. о.

В тези съдебни актове е възприето разрешението, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, включително в хипотезата на изтекла погасителна давност за вземане, за което кредиторът разполага с изпълнителен лист срещу длъжника, признанието на иска не е достатъчно за освобождаване на ответника от отговорност за разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. За да се прецени дали с поведението си ответникът /кредиторът е дал повод за завеждане на делото, съдът следва да вземе предвид неговото поведение спрямо ищеца/длъжника, а в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК - всички обстоятелства, разкриващи намерението на ответника като кредитор да удовлетвори отричаното от ищеца право на принудително изпълнение. Прието съща така в определение № 774/18.04.2023 г., по ч. гр. д.

№ 1170/2023 г. на ВКС, III г. о., снабдяването с изпълнителен лист и поддържането на висящност на изпълнителното дело срещу длъжника са индиция за проявена от взискателя 2 активност, насочена към удовлетворяване на вземането му, за разлика от продължаващото бездействие на взискателя, включително след изтичане на погасителната давност за вземането, в който втори случай кредиторът бездейства, не предприема никакви мерки, не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника, както и за хода на изпълнителното производство (конституиране на страни, молби за спиране, за прекратяване, искане за предаване на изпълнителния лист след прекратяване и др.) Прекратяване на изпълнителното дело при перемпция ( чл. 433, ал.1 т.8 ГПК ) настъпва по силата на закона и адресатите на нормата следва да съобразяват поведението си, включително страните в изпълнителното производство. След като, считано от последното надлежно предприето изпълнително действие насетне, именно бездействието на кредитора и взискател съставлява новият факт, изтъкнат с иска по чл. 439 ГПК, практиката на ВКС не отрича правен интерес за ищеца да получи решение дори и при признанието на ответника в един исков процес (този процес е допустим, както вече бе изтъкнато в определението за насрочване за разглеждане в о.с.з. на настоящото дело). Съдът обаче трябва да съобрази налице ли е даден от ответника повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, за да се възлага върху него тежестта за разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на кредитора.

Както самата ищца признава в исковата молба и молба от 12.11.2025 г., ответникът като взискател по изп. д. № 1190/2012 г. по описа на ЧСИ З. В.., след 29.08.2017 г. не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането си. Ето защо перемпцията по изпълнителното дело е настъпила две години след предприемане на последното изпълнително действие (арг. чл. 433, ал. 8 ГПК), т.е. на 29.08.2019 г. В доктрината и съдебната практика (т. 10 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС) е безпротиворечиво разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона (ex lege), а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Поради това юридическите последици от перемпцията не са обусловени от отправянето на изрично искане от кредитора до съдебния изпълнител да прекрати делото и в този смисъл е без всякакво правно значение безспорния факт, че по искане на ответника ЧСИ З. В.. e издала постановление за прекратяване в хода на настоящото исково производство, тъй като този акт на органа по изпълнението няма конститутивен, а констативен ефект. Отделно от това, прогласена или не от ЧСИ, перемпцията няма отношение към течението на давността.

Същественото обаче, за да бъде отречена тезата на ищцата, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, е признатото от самата нея обстоятелство, че банката по никакъв начин не се е опитвала да събере вземането си след 29.08.2017 г., поддържайки висящността на изпълнителния процес чрез отправяне на искане за предприемане на изпълнителни действия, или дори чрез предприети действия извън рамките на изпълнителния процес.

Предвид тази продължителна неактивност от над седем години, не може да се приеме, че ответникът по някакъв начин е станал причина за завеждане на настоящото дело, в какъвто смисъл е горецитираната съдебна практика на ВКС.

Необходимо е да се отбележи, че поначало целта на исковия процес е да разреши един съществуващ правен спор – в случая за несъществуването на вземания, които са погасени по давност. Последната обаче не се прилага служебно, а при позоваване от страна на длъжника, поради което именно той трябва изрично да обективира волеизявление в този смисъл пред кредитора. Едва от този момент е логически мислимо между двете страни евентуално да възникне спор относно верността на твърдението на длъжника, че вземанията са погасени по давност (и то ако кредиторът изрично или с конклудентни действия оспори тези твърдения).

Без да са възникнали обективно предпоставките за подобно оспорване от кредитора, то и не може да се приеме, че той би могъл да стане повод за завеждане на делото. Защитата на длъжника срещу издаден в негова полза изпълнителен лист би била дори по- ефективна, а 3 със сигурност и по-бърза, ако с позоваването на давността пред кредитора поиска да му бъде предаден изпълнителния лист и/или да сключат изрично споразумение, с което да констатират погасяването на дълга на това основание. Отказ на кредитора да стори това (изричен или мълчалив) е по същество оспорване твърдението на длъжника за настъпила давност и всякога съставлява „повод“ по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, даден от ответника, за завеждане на делото.

В конкретиката на настоящото дело е важно да се съобрази, както вече бе изтъкнато, че ответникът е бездействал в един значителен период от седем години и по никакъв начин не е смущавал имуществената сфера на ищеца. Касае се за банкова финансова институция, пред която длъжникът може изключително лесно и бързо да се позове на давност посредством разнообразни канали за комуникация. Едва след такова сезиране на кредитора би могло изобщо да се прецени дали той е дал повод за завеждане на делото по вече изложените съображения, респ. в негова тежест да се възложат разноските. При така очертаните факти и алтернативни начини на уреждане на отношенията между страните, съдът не счита, че единственият ред за защита на длъжника е исковият процес, включително при издаден изпълнителен лист. Противното разбиране допуска стимулиране на водене на съдебни процеси при практически несъществуващ правен спор, в които се генерират значителни по размер разноски (обичайно за възнаграждения на процесуалните представители и държавна такса), а не към предприемане на добросъвестно и житейски логично поведение, насочено към бързо, лесно и в действителност безплатно изясняване на правното положение между кредитора и длъжника, като същевременно се ангажира времевия, човешки и технически ресурс на съдебната система. Вярно е, че ищецът има право да избере пътя си на защита, но поведението му в тази насока трябва да е разумно и обичайно според конкретиката на всеки отделен случай, а отнасянето спора до съд да се осъществява само, когато обективно другата страна е станала повод за това. По вече изложените по-горе съображения настоящата хипотеза не е такава.