Решение № 2452 от 21.04.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи януари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. АДРИАНА

АТАНАСОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 15825 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 20.07.2018 г., постановено по гр. дело № 67186/2016 г. по описа на СРС, 47 състав, са уважени предявените от К.А.С. срещу „Ю.Б.“ АД обективно кумулативно съединени установителни и осъдителни искове, както следва:

- искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал.1 от 33Д, вр. с чл. 143 от 33П, с които е установено, че са нищожни клаузите на чл.1, ал.1; чл.1, ал.3; чл.2, ал.1; чл.3, ал.1; чл.3, ал.3; чл.3, ал.5; чл.6, ал.2; чл.8, ал.2; чл.12, ал.1; чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL25297 от 01.08.2017 г. сключен между страните по делото.

- искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с които банката е осъдена да заплати на ищеца: сумата от 7670,0З евро, представляваща надплатени суми за месечни анюитетни вноски и такса за управление на кредита, поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г.; сумата от 7785,73 евро, представляваща разлика от предварително договорените месечни вноски и заплатените завишени вноски за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г.; сумата от 19,77 евро, представляваща надплатена сума за такса за управление на кредита за периода от 2011 г. до 2016 г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми от датата на исковата молба до окончателното им плащане.

Hа основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сторените от последния разноски по делото, в размер на 5888,73 лева.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.” АД, чрез пълномощника адв. М. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради родова подсъдност на делото пред окръжен съд като първа инстанция, доколкото атакуваните договорни клаузи касаят възнаградителната лихва и в този смисъл исковeте били оценяеми и поради нередовност на исковата молба. На отделно основание поддържа недопустимост на обжалваното решение за разликата над претендираните от ищеца 7785,37 лв. до присъдените 7785,73 евро по осъдителния иск, представляващ заплатените без основание завишени вноски по кредита за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г.

Наред с оплакванията за недопустимост са изложени такива и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.

Въззивникът твърди, че съдът неоснователно му е отказал допускането на свидетел за установяване, че процесните клаузи са резултат от индивидуално договаряне на страните, както и не са поставени по реда на чл. 176 ГПК формулираните въпроси към ищеца. В тази насока поддържа, че без индивидуално договаряне не би могло да се определят срока, размерът, лихвата, като ищецът нито е твърдял, нито е доказал, че е лишен от възможност свободно да обсъди тези договорни клаузи или че банката едностранно е определила кредитните условия. Счита, че от представените към отговора на исковата молба доказателства (искане за усвояване, молби за покупко-продажба на валута, нотариален акт за учредяване на ипотека, подписан от ищеца погасителен план от 21.08.2007 г.) било видно, че кредитополучателят е имал достатъчно време и възможност да преосмисли съдържанието на клаузите от подписания договор и да се откаже от договора. Счита, че клаузите са ясни, а ищецът не ангажира доказателства, че при сключването им не е разбрал смисъла им. С оглед на това изтъква, че клаузите не са неравноправни поради значително неравновесие между правата и задълженията на страните, а разпоредбите на чл.

143, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗЗП били неприложими в случая, като неправилно СРС ги бил приложил.

Необоснован се явявал и изводът в обжалваното решение, че страните са постигнали уговорка за предоставяне на кредит в евро, а не в швейцарски франкове. Игнорирана била от първоинстанционния съд приетата пред него ССчЕ, според която при отпускане на процесния кредит е използван ресурс в швейцарски франкове, набавен чрез суапова сделка чрез закупени шв. франкове срещу евро. Излага съображения, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора уреждала реда за връщане на взетия в швейцарски франкове кредит, без да налага покупката на тази валута да бъде посредством ответната банка. Самият валутен курс се влияел от обективни фактори и от условия на финансовите пазари, стоящи извън преценката на „Ю.Б.“ АД, а ако ищецът е намирал определеният от банката курс за неизгоден, винаги е можел да набави валутата от друго място, като банката обективно не е могла да бъде наясно с конкретни предстоящи промени на валутните курсове.

Счита, че спорните правоотношения нямат отношение към промяна на тарифата на банката и оспорената в тази връзка като неравноправна клауза на чл. 12 от договора, още повече че подобно едностранно изменение не е забранено от ЗПУПС, по аргумент от чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от този закон.

Поддържа, че налице било и договорно основание, въз основа на което банката е събрала претендираните от ищеца лихви, тъй като изменението на лихвения процент е осъществено при спазване на одобрена от банката методология и при промяната на обективни компоненти, които не се определят от ответника като лихвата е била, както увеличавана, така и намалявана. Счита за незаконосъобразно обявяването на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за нищожна, тъй като страните не са договаряли фиксирана лихва и съдът не е оправомощен да налага такава. Поддържа, че кредитополучателят е имал предоставена възможност да се откаже от договора при изменение на лихвата.

Излага оплаквания, че СРС не е обсъдил доводите на ответника за приложението на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 и т. 2 от ЗЗП

Като последица от поддържаната неоснователност на установителните искове за нищожност на договорните клаузи поддържа, че неоснователни се явяват и предявените осъдителни искове, като СРС не бил взел предвид доводите на ответника за липсата на уговорка кредита да се изплаща в евро. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а делото изпратено на СГС за разглеждане като първа инстанция или решението да бъде частично обезсилено за разликата над 7785,37 евро до 7785,73, евро или евентуално атакуваният акт да бъде изцяло отменен като неправилен, а предявените искове - отхвърлени. Претендира разноски.

Въззиваемият - ищец К.А.С., чрез пълномощника си - адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно, както и да му бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.

259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно. По неговата допустимост съдът намира следното:

Съгласно константната практика на

ВКС, обективирана в множество съдебни актове - определение № 647 от 15.11.2019 г. по т. д. № 263/2019 Г., ІІ т.о. и посочените в него решение № 76/15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 72/02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., споделяна и от настоящия състав на съда, установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. Ето защо, противно на поддържаното във въззивната жалба, делото е родово подсъдно на СРС като първа инстанция, доколкото се касае за неоценяеми установителни искове, кумулативно обективно съединени с осъдителни искове за парични вземания, всеки един с цена по-ниска от 25 000 лв., поради което и доводите на въззивника за недопустимост на обжалваното решение се явяват неоснователни.

Следва да бъдат споделени обаче оплакванията във въззивната жалба за частична недопустимост на обжалваното решение по отношение на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, представляващ разлика между предварително договорените месечни вноски и заплатените завишени вноски за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г. – за разликата над претендираните 7785,37 евро, до присъдените 7785,73 евро. В о.с.з. от 20.05.2018 г. СРС е уважил искането на ищеца, обективирано в представената в същото съдебно заседание молба по чл. 214, ал. 1 ГПК (л. 640-641 от делото на СРС), за увеличаване на горепосочения иск от първоначално претендираните 5500 евро до сумата от 7785,37 евро и е допуснал изменение на иска чрез неговото увеличение. Видно обаче от мотивите и диспозитива на решението, съдът е приел, че е сезиран с осъдителен иск за сумата от 7785,73 евро, поради което и за тази сума е осъдил ответника. В нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) съдът се е произнесъл свръхпетитум, поради което решението се явява недопустимо и подлежи на обезсилване за сумата от 0,36 евро, представляваща разликата между претендираните 7785,37 евро от ищеца, до уважените 7785,73 евро.

По наведените във жалбата оплаквания за неправилност на обжалваното решение настоящият състав намира същите за частично основателни по следните съображения:

По делото страните не спорят по отношение на обстоятелството, че са сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL25297 от 01.08.2007 г., като банката е предоставила на кредитополучателя сума от 48 200 евро, представляваща равностойността на кредитен лимит в швейцарски франкове, изчислен по курс „купува“ на франка към еврото в деня на усвояването (чл. 1, ал. 1 от договора). Видно от приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза (т. 4.4, от ССЕ, лист 58 от експертизата) разрешеният кредит е бил първоначално преведен по блокирана банкова сметка *** в размер на 78 797,75 шв. франка (чл. 2, ал. 1 от договора) и в същия ден чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро, по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, е била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателя, с равностойността на 48 200 евро (чл. 2, ал. 3 от договора).

Според чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - в швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. С чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл. 20, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на същия член, кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.