Определение № 7071 от 26.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7071 гр. София, 26.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно частно гражданско дело № 20261100502445 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба на „Сити Кеш“ ООД срещу Определение № 1043/10.01.2026 г. на СРС, постановено по гр.д. № 36464/2025 г., с което съдът е уважил молбата по чл.248 от ГПК на ответника Д.Ц.П. и е изменил решение № 19904/04.11.2025 г. постановено по същото дело, като е осъдил жалбоподателя /ищец в първоинстанционното производство/ да заплати на Д.Ц. сторените от последния в производството съдебни разноски в размер на 400 лв., представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е определил, че на ответника се следват разноски, съобразно с изхода на делото, като не е взел предвид превратното упражняване на правото на защита на ответника и затаяването от негова страна на заявения му отказ от наследството на М.Ц.П., на чието място след смъртта й е бил конституиран, като по този начин е дал повод за образуване и водене на настоящото исково производство. Въпреки, че ответника още при конституирането му в хода на ч.гр.д. № 51302/2024 г. с определение от 02.05.2025 г. е знаел, че се е отказал от наследството на сестра си М.П. /видно от вписания отказ от наследство № 14/10.01.2025 г./ последния депозирал бланково възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената в полза на заявителя „Сити Кеш“ ООД, заповед за изпълнение на парично задължение от 09.09.2024 г., с което си действие дал повод, съда да укаже на заявителя възможността да предяви по реда на чл.422, ал.1 от ГПК в срока по чл.415 от ГПК иск за установяване съществуването на вземанията му срещу М.П., респ. нейния наследник Д.П..

В случай, че съдът прецени, че на ответника все пак се следват разноски за исковото производство, евентуално моли да бъдат намалени, като счита, че присъдения размер от 400 лв. е прекомерно завишен и не кореспондира с фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката-пълномощник на ответника, работа в хода на заповедното и исковото производства. Твърди, че по Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа не е предвидено такова за възражението по чл.414 от ГПК и доколкото същинската защита на длъжника се осъществява едва в хода на образуваното исково производство по 1 реда на чл.422, ал.1 от ГПК, то на ответника се следват разноски само за исковото производство, а извършената в хода на гр.д. № 34464/2025 г. работа на пълномощника на ответника, не обосновавала такъв висок размер на адвокатското възнаграждение. Твърди, че присъденото на ответника адв. възнаграждение е в нарушение на принципа за добросъвестност, залегнал в чл.3 от ГПК и същото е очевидно диспропорционално на принципа, залегнал в чл.36, ал.2 от ЗАдв., според който размерът на възнаграждението на адвоката следва да бъде справедлив и обоснован, като противното би довело до неоснователно обогатяване, което по същество съставлява злоупотреба с процесуално право.

Позовава се и на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, постановено по преюдициално запитане на СРС, с което се иска от съда в Люксембург да разтълкува в светлината на чл. 101 ДФЕС, дали националният съд е обвързан от минималните адвокатски възнаграждения при присъждането на разноски по делото, съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК, в отговор на което съдът на ЕС постанови, че националните съдилища не са длъжни да се съобразяват с Наредбата предвиждаща минимални размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определят разноските за адвокатско възнаграждение по собствена преценка, според фактическата и правна сложност на делото.

Като извод, жалбоподателят счита, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждения не бива да се превръщат в източник на неоснователно обогатяване, а следва да възстановяват сторен в разумни граници разход за защита правата на страните. В този смисъл, моли съда изцяло да отмени обжалваното определение и да не присъжда изобщо на ответника разноски, евентуално да намали присъденото възнаграждение от 400 лв.

Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 76,69 евро за настоящото производство.

Насрещната страна Д.П., чрез пълномощника си адв. М.П. от САК е депозирала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на подадена частна жалба и моли същата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а определението на СРС потвърдено.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на страните, и извърши проверка по приложеното първоинстанционно дело, намира следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С решение № 19904/04.116.2025г., постановено по гр.д. № 36464/2025г. на СРС, 128 състав, е отхвърлен предявения от „Сити Сеш“ ООД срещу Д.Ц.П., иск по чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД в заявен размер от 475 лв. – неплатена главница по Договор за паричен заем № 767793/22.11.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на заявление по чл.410 от ГПК в съда до окончателното плащане на задължението, като неоснователен, поради отказа от наследство, извършен от ответника П. по отношение наследството на неговия наследодател и кредитополучател по ДПЗ № 767793/22.11.2022 г. сключен с ищеца – М.Ц.П..

Съдът приел за основателни възраженията на ищеца, че на ответника не се следват разноски, тъй като същия упражнил превратно правото си да подаде възражение срещу издадената ЗИ в срока по чл.414 от ГПК, като въпреки, че знаел за вписания му отказ от наследството на М.П., подал бланково възражение, поради което и не присъдил такива, макар да били поискани още с подаване на ОИМ.

С молба по чл.248 от ГПК, ответника Д.П. поискал съдът да ревизира решението си в частта за разноските, като му присъди такива, съобразно с изхода по делото, като съобрази, че ответника може, но не е длъжен да подава мотивирано възражение по чл.414 от ГПК, а ищеца пък е могъл да извърши проверка в публичните регистри за вписан отказ от наследството от привлечения към отговорност ответника Д.П., в качеството му на наследник 2 на длъжника М.П.. Твърдял, че е упражнил и защитил добросъвестно правата си в производството, като има право да му бъдат възстановени сторените от него разноски, за заплатено адвокатско възнаграждение, за което е представил доказателства.

Съдът, споделил съображенията на ответника и постановил обжалваното Определение № 1043/10.01.206 г., с което допуснал изменение на решението си в частта за разноските, като присъдил претендираното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.

Въззивният съд намира обжалваното определение за правилно, по следните съображения:

Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК ответникът в производството има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част на иска. С отговора на исковата молба, ответника П. е поискал присъждане на такива, като е представил и доказателства за реалното им заплащане -–Договор за правна защита и съдействие от 27.08.2025 г. Видно от същия, уговореното между страните адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. е заплатено в брой от клиента Д.П. и същото е за „изготвяне и депозиране на писмен отговор по гр.дело № 36464/2025 г. по описа на СРС и процесуално представителство пред СРС по същото дело“. Следва да се отбележи, че ищеца в първоинстанционното производство и настоящ жалбоподател, е изразил становище, че на ответника не се дължи адвокатско възнаграждение за заповедното производство, тъй като при подаването на възражение от длъжника, не е налице фактическа и правна сложност и това действие не обосновава размер на претендираното възнаграждение, но по делото такова не се претендира. Напротив, ответника е поискал присъждане на съдебни разноски единствено за исковото производство и е заплатил реално такова за осъществената му защита в хода на производството по реда на чл.422 ал.1 от ГПК.

В производството по гр.д. № 36464/2025 г., ответника е бил представляван от упълномощения си адвокат М.П., която е осъществила в защита на неговите права и интереси възложените й с ДПЗС процесуални действия, като е подала отговор на исковата молба в указания срок по чл.131 от ГПК, явила се е в насроченото открито съдебно заседание и е взела становище в хода по същество. С мотивирана молба по чл.248 от ГПК, в срок е поискала изменение на постановеното решение в частта за разноските, което й искане е било уважено от съда, постановявайки обжалваното понастоящем Определение от 10.01.2026 г.

В проведеното на 28.10.2025 г. единствено открито съдебно заседание, ищецът „Сити Кеш“ ООД не е изпратил представил, а е депозирал писмено становище по хода на делото и по съществото на спора. Видно от същото, ищецът е поискал от съда да не присъжда разноски на ответника, по идентични съображения като изложените в настоящото частна жалба, но не е възразил за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, по реда на чл.78, ал.5 от ГПК.

В тази връзка съдът счита, че следва да отбележи, че разп. на чл. 78, ал. 5 ГПК дава възможност, по искане на насрещната страна, да бъде намалено дължимото адвокатско възнаграждение, когато то се явява прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, а срокът за предявяване на искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция, в който срок съгласно т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се правят исканията за присъждане на разноски. Когато по делото има открити съдебни заседания и страната, която се позовава на чл. 78, ал. 5 ГПК, е редовно призована за тях, тя следва да заяви възражението си за прекомерност срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението й по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява преклудирано (в този смисъл определение № 135/18.03.2019 г. по ч. т. д. № 938/2018 г. на ВКС, І т. о.; Определение № 4385/19.12.2022 г. на ВКС по ч.к.д. № 4667/2022 г. и др.). Без 3 значение е дали въпросната страна се е явила, респ. е изпратила процесуален представител в проведените открити съдебни заседания. В настоящия случай, в проведеното единствено открито съдебно заседание, в което ответника, чрез пълномощника си е заявил искането си за разноски, и е представил доказателства за реалното им извършване, ищеца не е представляван от свой представител, а в депозираното писмено становище по същество, не е заявил възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Следователно, заявяването му едва в частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК, с което съдът е изменил решението си в частта за разноските, се явява преклудирано и съдът не следва да го обсъжда.

От друга страна, съдът не е обвързан от размера на възнаграждението, което страните са уговорили и заплатили, а следва самостоятелно да извърши преценка на същото, съобразявайки действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на извършената адвокатска работа /съобразявайки постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС/.

В конкретния случай съдът намира, че присъденото адвокатско възнаграждение от 400 лв. не е прекомерно, а се явява справедлив размер, кореспондиращ както с действителната фактическа и правна сложност на делото, така също с обема на извършената от пълномощника на ответника работа в защита неговите права и законни интереси. Тоест не са налице основания за неговото намаляване.

Съдът намира за правилни и изложените от първоинстанционния съд мотиви, във връзка с възражението на ищеца за „превратно и недобросъвестно“ упражняване правото на защита от страна на ответника.

Както първоинстанционния съд е посочил, длъжника в заповедното производство може, но не е длъжен в срока по чл.414 от ГПК да подаде мотивирано възражение срещу издадената ЗИ. В хода на заповедното производство длъжника не е длъжен да ангажира адвокат и да ползва професионална правна помощ, а е достатъчно единствено да подаде бланково възражение /формуляр за което му се връчва със ЗИ, в която се съдържат и указания за попълването му/, за да постигне суспензивния (да спре влизането на ЗИ в сила) и преклузивен ефект (да се предотврати възможността за принудително изпълнение на вземането по ЗИ) на възражението и пренасяне на производството в следващата му искова фаза. Обосновка на възражението не се изисква, а длъжника не е длъжен да навежда конкретни фактически твърдения, да излага правни възражения и да представя доказателства за тях. Същинската защита на длъжника срещу необосновано претендираното от заявителя вземане се осъществява едва в исковото производство по чл.422, ал.1 от ГПК и в срока по чл.131 от ГПК.