Решение № 699 от 09.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 699 гр. гр. Хасково, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Галя В. Ангелова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640103165 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, от С. Й. Д., от гр.Хасково, против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, офис № *.

В исковата молба се твърди, че на 12.04.2022г. ищцата сключила с ответника Договор за потребителски микрокредит от разстояние, съгласно който тя следвало да върне сума в общ размер на 1236.72 лева при сума на получаване 1000 лева, ГПР от 49.89% и ГЛП от 41.16%, със срок на кредита от 12 вноски. В §7 от процесния договор било предвидено, че в случай, че в срок от 3 дни от подписване на същия ищцата не предостави едно от изброените в § 6 от същия обезпечения, тя дължала неустойка в размер на 700.56 лева, разсрочена на 12 вноски. Посочва се, че ищцата погасила предсрочно сумите по договора за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2022г., като заплатила по него 1000 лева –главница, 236.72 лева – лихва и 50 лева –неустойка. В исковата молба се поддържа, че клаузата на §7 от процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1

700.56 лева била нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК. На първо място се посочва, че съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3- то от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Доколкото в случая се касаело за търговска сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водела до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на собствена изгода на кредитора. Сочи се още, че оспорваната клауза била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 700.56 лева, която се претендирала чрез нея, била в размер на 80% от отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузата на §7 от договора била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2СЮ8/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на §7 от процесния договор се 2 намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл.33 ал.1 от ЗПК.

С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г.

По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. При условията на евентуалност счита оспорваната клауза за нищожна на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП, вр. чбл.24 ЗПК. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка била нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 700.56 лева, на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 както на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП вр. чл.24 от ЗПК, както и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 221.63 лева /след допуснато изменение на иска в 3 съдебно заседание, проведено на 16.10.2023г./, представляваща недължимо платена сума по оспорваната като недействителна клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който признава предявения иск като основателен. Признава, че ищцата му е заплатила сума в общ размер на 1287,87 лв., с която било извършено погасяване на следните задължения по процесния договор: неустойка за неизпълнение в размер на 221.63 лв, договорна лихва в размер на 66.24 лева и главница в размер на 1000 лв. Сочи, че предвид направеното от него признание на иска за нищожност на процесната клауза, то неустойка по същата не се дължала от ищцата, от което следвало, че ответникът следвало да й възстанови сумата от 221.63 лева, надплатена неустойка.

Същевременно ищцата дължала на ответника по сключен между тях на 31.10.2022г. друг договор за кредит сумата в размер на 1036,35 лева, с оглед на което ответникът прави възражение за прихващане между сумата от 1036.35 лева със сумата от 221.63 лева, представляваща посочената надплатена неустойка по процесния договор, до размера на по-малката от двете суми. По този начин ищцата трябвало да заплати на ответника сумата от 814.72 лева, представляваща остатък за възстановяване след така извършеното прихващане, която сума до момента ищцата не била заплатила.

С оглед направеното признание на иска и тъй като с поведението си не бил дал повод за завеждане на делото, ответникът моли разноските по делото да се възложат върху ищцата. В условията на евентуалност и в случай, че се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв., ответникът оспорва наличието на посоченото основание за освобождаване на ищцата от заплащане на такова. С оглед изложеното, ответникът моли съда да постанови решение съобразно направеното признание на иска и да остави без уважение искането на ищцата за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищцата С. Й. Д. и ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.04.2022г., по силата на който на ищцата е била предоставена сумата в размер от 1000 лева за срок от 12 месеца при 4

41.16% фиксирана годишна лихва, ГПР 49.89% при обща сума за погасяване в размер на 1236.72 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставения потребителски кредит на 12 равни месечни вноски в размер на 103.06 лева, дължими на всяко 12-то число на съответния месец. Съгласно § 6 от договора, в тридневен срок от сключването му потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следните обезпечения на Договора за потребителски микрокредит от разстояние: Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати. Съгласно §7 от договора, в случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от Договора и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 700.56 лева, платима на 12 равни части в размер на 58.38 лева, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 161.44 лева.

Ищцата е направила възражение за нищожност на клаузата на §7 от процесния договор, съгласно която е следвало да заплати неустойка за непредставянето на обезпечение, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тълкувателното решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща 5 условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните функции, които са й придадени от страните. Съдът намира, че предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на договор за поръчителство.