Определение № 890 от 27.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 890 гр. София, 27.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

СветлА. Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20228002104754 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 209/08.07.2022 г. по в. гр. д. № 135/2022 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 261220 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 02042/2020 г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на А. К. Т., че Е. Д. Д. е собственик на основание придобивна давност на 2/8 ид. части от имот пл. № ...., попадаща в кв. 9 по отменения план от 1931 г. на с.Големо Бучино, община Перник, описан в нотариален акт № ..../1972 г., с площ от 466 кв. м., а В. П. Д. е собственик по наследство от П. Д. Д. на 1/8 ид. част от същия имот, който понастоящем е включен в площта на УПИ VII-..... от кв.20 по плА. на същото село от 1993 г., разположен между буквите А-Б-Г-Е-Ж-З-А на скицата на стр. 154 от първоинстанционното производство, а за разликата над 2/8 до 3/8 ид. части от имота искът на Е. Д. е отхвърлен.

Първоинстанционният съд е приел от фактическа стрА., че процесният имот представлява онази част от имот пл. № ..... с площ от 466, която по плА. на с.Големо Бучино от 1931 г. попада в кв.9 и е включена в съсобствен парцел III-.....,..... . За този имот лицата Н. Д. Д. и П. Д. Д. са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност № ..../1972 г. П. Д. е починал на 25.03.1978 г., като е оставил за свои наследници по закон ищците Е. Д. Д. – съпруга и В. П. Д. – дъщеря.

Прието е, че съседният парцел II-51 по плА. от 1931 г. е бил собственост на Е. Г. А., Н. К. С. и С. К. С., съгласно нотариален акт по обстоятелствена проверка № ..../1978 г. В следващия план от 1993 г.

1 процесният имот с площ от 466 кв. м. не е нанесен, но реално попада в новия парцел VII-...., по-голямата част от който е представлява бившият имот 51 по плА. от 1931 г. С нот.акт № ..../2002 г. С. К. С. и Р. С. С. са признати за собственици по давност и съдебна делба на парцел VII-...., в който влиза и процесният имот. С нотариален акт № ...../2019 г. наследниците на тези лица В. С. Н. и К. С. К. са продали парцел VII-.... на ответницата А. К. Т..

От правна стрА. първоинстанционният съд е приел, че предмет на делото е собствеността върху реална част от УПИ VII-...., означена от вещото лице в комбинирА. скица и съвпадаща с имот пл. № ..... от кв. 9 по плА. от 1991 г., която не е заснета като самостоятелен имот в плА., като в условията на евентуалност се претендира право на собственост в идеални части, ако се направи извод за образуван по регулация съсобствен парцел.

Прието е, че в рамките на предявения иск за собственост има твърдение за съществуваща непълнота в кадастралния план от 1993 г. Като се е позовал на т.4 от ТР № 8/2016 г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че предявеният иск за собственост е допустим и без да е необходимо провеждане на административна процедура за поправяне на непълноти и грешки, като в производството по иска за собственост тези факти се установяват. Прието е за неоснователно и възражението на ответницата, че искът за собственост е погасен по давност.

По съществото на правния спор са изложени подробни мотиви за това, че забрА.та на чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот е неприложима към спора по настоящото дело, тъй като в случая става въпрос за отделна собственост върху процесния имот, която е съществувала преди влизане в сила на плА. от 1993 г. и че в този план процесният имот не е нанесен. Въпросът дали реална част от урегулиран имот може да се придобие по давност се поставя тогава, когато се придобива част от чужд имот, а в случая това условие не е налице. Ищците претендират права върху имот, който е бил самостоятелен още преди приемането на плА. от 1993 г., т.е. те не твърдят да са завладели реална част от имота на ответницата. Планът от 1993 г. няма отчуждително действие спрямо спорния имот, тъй като той нито се придава по регулация към парцела на ответницата, нито се обединява с имота на ответницата в съсобствен парцел.

Като се е позовал на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС първоинстанционният съд е приел, че констативният нотариален акт № ...../1972 г. на ищците ги легитимира като собственици на идеална част от спорния имот. Констативният нотариален акт № ...../1978 г. на непреките праводатели на ответницата се отнася за друг имот, съседен на притежавания от ищците. Другият нотариален акт № ...../2002 г. на С. С. и Р. С. удостоверява права на преките праводатели на ответницата и върху спорния имот. Като се е позовал на свидетелските показания по делото, обсъдени при съпоставка и със заключението на вещото лице, първоинстанционният съд е приел, че констатациите на този нотариален акт са опровергани, т.е. С. С. и Р. С. не са 2 могли да придобият процесния имот по силата на давност и делба. Прието е, че владението върху процесния имот е упражнявано в годините от ищците, а не от ответницата и нейните праводатели. Затова като резултат предявеният установителен иск за собственост е уважен, като съдът е коригирал единствено размера на притежаваните от ищците права. Прието е, че по отношение на имуществените отношения на съпрузите Е. Д. и П. Д., починал през 1979 г., се прилага разпоредбите на чл.14, ал.7 от СК 1968 г. /отм./, според която преживялата съпруга не получава наследствен дял от имота, т.е. нейната квота в съсобствеността е ½ от притежавА.та от придобитата съвместно с наследодателя по давност ½ ид. част от имота, т.е. нейните права са върху ¼ или 2/8 от имота. Същото би било и ако Е. и П. не са били в брак към момента на смъртта на мъжа. Затова искът на Е. Д. е неоснователен за разликата над 2/8 ид. части до претендираните 3/8 ид. части. Другата ищца В.

Д. е получила по наследство от П. Д. остА.лата ¼ или 2/8 ид. части от имота, но нейният иск следва да бъде уважен в рамките на заявеното, т.е. за 1/8 ид. част от имота.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, произнасяйки се по жалба на ответницата А. К. Т., като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция.

По оплакванията във въззивната жалба е прието следното:

Прието е, че исковата молба е била редовна, тъй като в нея са изложени всички факти, от които ищците черпят права, като първата инстанция не се е произнесла по непредявен иск. Ясно са разграничени двете придобивни основания: давностно владение за ищцата Е. Д. и наследство за другата ищца В. Д..

Прието е за неоснователно оплакването, че претенцията касае идеална част от имот, а съдът се е произнесъл за реална част от този имот. В диспозитива районният съд изрично е посочил, че признава на ищците права върху идеални части - съответно 2/8 ид. части и 1/8 ид. част.

Прието е за неоснователно оплакването във връзка с чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като същите касаят реално определени части от дворищнорегулационни парцели, а съдът се е произнесъл по искове за идеални части от имот.

Прието е, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесната реална част от имот, която не е нанесена при изготвянето на ЗРП от 1993 г. Правилно са кредитирани показанията на свидетелите З. и М., които са последователни, логични и житейски правдоподобни. Двамата свидетели живеят в съседство с процесния имот и са имали наблюдения през годините относно ползването му. Не е доказано по несъмнен начин праводателите на ответницата да са осъществявали фактическа власт върху спорната част с намерение за своене след 1993 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата А. К. Т..

3

Жалбоподателката счита, че ищците не са предявявали иск за „установяване право на собственост върху реална част, разположена между буквите А-Б-Г-Е-Ж-З-А, означени от втората скица към заключението на основната СТЕ“, както и евентуален иск за собственост на 466/1546 ид. части от урегулирания поземлен имот. Съдът не можел служебно да се позовава на скици от заключение на СТЕ в определена конфигурация, която самите ищци не са заявили като обем на претендираните от тях права. Освен това първоинстанционният съд признал на ищците права в идеални части и реални части, без за последните да има искане по делото, а въззивният съд не отчел това обстоятелство. Не било изяснено защо след като в исковата молба и двете ищци са се позовали на придобивна давност, съдът признал това основание само за една от тях, а за втората се позовал на наследствено правоприемство. Въззивният съд не отговорил на всички доводи и възражения, съдържащи се в жалбата, а освен това не направил свои самостоятелни фактически и правни изводи. По декларативен начин съдът коментирал само оплакванията, свързани с придобивните основания на ищците, исковата претенция за идеална и/или реална част, както и доводите за възможността за придобиване по давност на процесния имот. Не били съобразени забраните по чл.59 ЗТСУ /отм./ и чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот. Неправилен бил и изводът, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесния имот. Неправилно съдът се позовал на показанията на свидетелите Младенов и Зафиров, които дори не индивидуализирали процесния имот. Неправилно съдът отказал да се довери на свидетелите, доведени от жалбоподателката.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по следните въпроси:

1. Относно правомощията на въззивната инстанция, включително и по индивидуализацията на процесния имот, когато правото на собственост върху него е предмет на спор между страните, която индивидуализация е направена и отразена в диспозитива на съдебното решение съгласно експертиза на вещо лице, без да има искане на стрА.та за това до приключване на въззивното производство; Може ли въззивната инстанция да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване;

2. Предвидената възможност в чл.272 ГПК за препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждането на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи с оглед на изложените оплаквания;

3. Допустимо ли е придобиването на основание придобивна давност на реално определени части от поземлени имотни в границите на 4 населените места, без да се държи сметка за изискванията на чл.19 ЗУТ, дори ако е допустим иск за собственост на реална част от имот, когато тази част неправилно е заснета в плА. като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот; Изключението от правилото на чл.200, ал.1 ЗУТ, предвидено в ал.2, отнася ли се и за случаите на т.нар. „фактическо присъединяване“; Допустимо ли е на основание придобивна давност на идеална част от поземлени имоти в границите на населените местачрез давностно владение, осъществявано върху съответната реална част от парцела, която давност изтича след 1973 г. /след влизане в сила на ЗТСУ/.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т. 9 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., т.1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по втория въпрос – на т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 72 от 13.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3582/2015 г., III г. о., а по третия въпрос – на т.4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60154 от 12.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2021 г., II г. о., решение № 14 от 13.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2021 г., II г. о., решение № 60108 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 123/2021 г., I г. о., решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г.о. Отделно от това и по трите въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развити са и доводи в подкрепа на виждането, че въззивното решение е очевидно неправилно.