Решение № 180 от 24.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мина Мумджиева

Членове:

Кирил Г. Димитров

Василена П. Мидова при участието на секретаря Татяна Огн. Шуманова в присъствието на прокурора И. Н. Й. като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20241100608135 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава XXI НПК.

С присъда от 12.04.2024 г. по н.о.х.д. № 2676/2023 г. по описа на Софийски районен съд /”СРС”/, наказателно отделение /“НО”/, 23-и състав подсъдимият А. Г. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 201 ал. 1 вр. чл. 26 ал.1 от НК и е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, който срок е намален с 1/3 на основание чл. 373, ал. 2 НПК и чл. 58а НК възлизащо на две години „лишаване от свобода“, както и наказание „лишаване от права“ по чл. 37 ал. 1 т. 6 и т. 7 НК да заема ръководна работа и работа, свързана с пазене и управление на чуждо имущество в държавно учреждение и предприятие, обществена организация, кооперация, юридическо лице с нестопанска цел, други юридически лица, при едноличен търговец, при нотариус и частен съдебен изпълнител за срок от три години и шест месеца.

Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен и по престъпление по чл. 311 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 от НК, за което и след редукция по чл. 373, ал. 2 НПК и чл. 58а НК е определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и четири месеца. На основание чл. 23 НК съдът е наложил общо наказание в размер на две години „лишаване от свобода“, като на основание чл. 24 НК е увеличил така наложеното наказание със срок от осем месеца. На основание чл. 66, ал. 1 от НК районният съд е отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от четири години.

1

На основание чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наложеното по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК наказание „лишаване от права“ за срок от три години и шест месеца.

На основание чл. 45 ЗЗД и с оглед приетите за съвместно разглеждане граждански искове, районният съд е осъдил подсъдимия Г. да заплати на „Радипо Експрес Енд Лоджистикс“ ЕООД следните суми: 5415 лв., 1597.25 лв., 1517.53 лв., 328 лв., 370.62 лв., 108.73 лв. имуществени вреди, ведно със законн лихва от 17.05.23 г. до окончателното плащане на сумата.

Подсъдимият е бил осъден на основание чл. 189, ал. 3 от НПК и на сумата от 491.16 лв. – държавна такса върху уважените граждански искове, както и 1719.74 лв. – разноски по делото, както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.

На 19.04.2024 г. е постъпил протест от Софийска районна прокуратура.

В него са релевирани оплаквания за наложеното на подсъдимия наказание по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК. Моли за изменение на присъдата в тази й част.

Счита, че следва да се посочи коя длъжност, професия или дейност се забраняват на дееца. Не ставало ясно кое от двете наказания е наложил съдът, по т. 6 или т. 7 на разпоредбата.

На 23.04.2024 г. е подадена и въззивна жалба от адв. М. – служебен защитник на подс. Г.. В нея се моли за отмяна на първоинстанционната присъда. Счита, че наказанието не съответства на обществената опасност.

Като смекчаващи отговорността обстоятелства следвало да се съобразят чистото съдебно минало и самопризнанието на подсъдимия, както и готовността му да възстанови причинените щети.

В проведено на 24.01.2025 г. заседание въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и свидетели, изслушването на експертизи и ангажирането на други доказателства.

В заседанието представителят на държавното обвинение поддържа протеста. Счита, че следва на подсъдимия да се определи наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, тъй като Г. не е придобил длъжност по т. 6 към датата на деянието, респективно не може да бъде лишен от права за подобни длъжности.

Защитникът на подсъдимия – адв. М. пледира присъдата да бъде отменена като необоснована и незаконосъобразна. Подзащитният й изразявал желание да възстанови сумите и моли за удостоверение, в което да се опишат дължимите суми и на кого следва да се възстановят.

Подсъдимият посочва, че иска да замине за Канада и преди това иска всичко в България да му е чисто и да си заплати дължимите суми. В последната си дума заявява, че желае да върне парите, като иска да бъде освободен от наказателна отговорност и да се отмени присъдата.

Софийски градски съд, като взе предвид изложеното в иницииращите 2 настоящото производство документи, доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и като извърши цялостна служебна проверка в пределите по чл. 314 НПК намери, че са налице основания за нейната отмяната и връщането на делото за разглеждане от друг състав на Софийски районен съд поради следните съображения:

Настоящата инстанция констатира допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правата на подсъдимото лице. Делото е разгледано от първоинстанционния съд по реда на Глава 27 НПК - съкратено съдебно следствие, като на основание чл.

372, ал. 4, вр. чл. 371, т.2 НПК, съдът е преценил, че са налице условията за това производство. На основание чл. 373, ал. 3, вр. чл. 372, ал. 4 НПК контролираният съдебен състав е приел в своите мотиви за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, с оглед направеното самопризнание от подсъдимия и доказателствата, събрани в досъдебното производство /“ДП“ /, които го подкрепяли.

Провеждането на производството пред първа инстанция по диференцираната процедура предпоставя особености в пределите на въззивната проверка върху законосъобразността на дейността на първостепенния съд. В случаите на съкратено съдебно следствие със самопризнание на подсъдимия въззивното производство се отличава с някои специфики. Предмет на проверка е не само първоинстанционната присъда, но и определението по чл. 372, ал. 4 НПК, като такова, което не подлежи на самостоятелна проверка, а се ревизира заедно с крайния съдебен акт на съответната инстанция.

Въззивният съд следва да прецени законосъобразността и обосноваността на определението за одобряване на самопризнанието и едва когато тези предпоставки са налице, преминава към проверка на правилността на самата присъда. Ако съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК е било проведено без правно основание е налице абсолютно съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Това е така, тъй като съдът е възприел изцяло фактите, посочени в обвинителния акт, без да анализира явно съществуващи противоречия в доказателствата и без да са били налице изключителните основания по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 НПК. Така допуснатото процесуално нарушение се приравнява на липса на мотиви, която винаги се счита за съществен порок и налага отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Ако първоинстанционният съд е допуснал такова съществено процесуално нарушение, въззивният не би могъл за първи път да проведе същинско съдебно следствие, тъй като това би означавало, че за първи и последен път се обсъждат доказателства и се установяват факти, различни от тези, посочени в обвинителния акт.

По тази причина настоящата инстанция се занима на първо място с проверка на определението на районния съд, с което е одобрено самопризнанието на подсъдимия. За прилагането на диференцираната процедура /съкратено съдебно следствие/ в нейната разновидност по чл. 371, т. 2 НПК, респективно постановяването на определение по реда на чл. 372, ал.

4 НПК, е задължително условие самопризнанието на подсъдимия да е 3 подкрепено от доказателствата по делото, събрани в хода на досъдебното производство. Самопризнанието се простира върху всички съставомерни факти – както върху тези, отнасящи се към обективната страна на престъплението, така и върху включените в субективната му страна. В процесния случай районният съд се е произнесъл с определение по реда на чл.

372, ал. 4 НПК, което настоящият състав намира за неправилно именно поради факта, че направеното от подсъдимия самопризнание на фактите в обвинителния акт само частично се подкрепя от доказателствената съвкупност по делото. Съгласно внесения в съда обвинителен акт едно от престъпленията, за които подсъдимият Г. е обвинен, е че в условията на продължавано престъпление, за период от 15.10.2018 г. до 22.11.2018 г., в качеството си на длъжностно лице е присвоил чужди пари и пратки, съдържащи парични суми, собственост на „РАПИДО ЕКСПРЕС ЕНД ЛОДЖИСТИКС“ ООД, връчени в това му качество и поверени да ги пази. Със своето самопризнание Г. е признал всеки един от тези факти, съдържащи се и в състава на престъплението.

Съдържат се доказателства, които подкрепят самопризнанието му в частта, че е бил служител на конституираното като ощетено юридическо лице, доставял е пратки, съдържащи наложени платежи.

Съдът не може да се съгласи обаче, че така твърдените за присвоени от него суми се доказа да са били собственост на дружеството „РАПИДО ЕКСПРЕС ЕНД ЛОДЖИСТИКС“ ООД. Видно от данните по делото и разпитите на служители на конституираното като ощетено юридическо лице – „РАПИДО ЕКСПРЕС ЕНД ЛОДЖИСТИК“ ООД /”Рапидо“/, е разяснена следната последователност на събития при работата на куриерската фирма: при предаване на една стока от нейния изпращач на куриера, подателят може да заяви при предаването на пратката да се събере парична сума от получателя й, наречена „наложен платеж", която сума впоследствие се връща на изпращача на стоката. Куриерите всяка сутрин получават пратките, които в себе си съдържат парични суми от наложени платежи. При предоставянето на пратката от куриера на получателя /лицето, заявило да му се събере сума от наложен платеж/, последният разпечатва пратката, „получава си сумата“ от наложения платеж и подписва разходен касов ордер, който връща на куриера /л.47, л. 75 с протоколи от разпит на служители на дружеството/. Изводимо от разпитите на служителите в тези правоотношения между подател и получател, куриерът е единствено приносител на въпросната пратка, за която своя услуга той получава отделно възнаграждение, респективно не става собственик на получената сума от наложен платеж. Освен от показанията на служителите, съдът обърна внимание и, че по своето същество правоотношенията между доставчик и подател/получател на една пратка се уреждат от гражданското право. Това са двустранни възмездни договори за превоз или спедиционните договори. Изрична правна уредба за тях се съдържа в глава XXV и XXVI от Търговския закон, като подобни съглашения имат за предмет регламентиране на условия относно изпращане, доставка и получаване на определена стока.

Съгласно закона се предвижда, че спедиторът/превозвачът единствено се задължава да достави определена пратка от нейния подател на получателя й или да сключи договор с трето лице за нейното доставяне. Това мандатно 4 правоотношение установява фактическата власт на съответния служител в търговското дружество над изпращаната пратка, както и носените от него рискове при доставката й, но не обуславя същата да става собственост на юридическото лице, с което той е в трудово правоотношение. Разбира се, това е въпрос, който подлежи на изследване в един процес, доколкото страните могат да уредят във вътрешните си отношения и противно на установените в закона рамки за този вид договори, но от данните от досъдебното производство и проведените разпити на служители на Рапидо, може да се заключи, че между Рапидо и клиенти на дружеството не се откриват различни от гореизложените условия на работа, като Рапидо единствено би имал функцията на приносител, доставчик, а не собственик на вещите, противно на тези фактически твърдения, на които се базира обвинителната теза и са обхванати от направеното самопризнание. При тази ситуация, собственик на пратките, съдържащи парични суми от наложени платежи, би се явил съответният изпращач на първоначалната стока. В настоящия случай и съгласно признанието на подсъдимия, той затвърждава, че е присвоил пратки, съдържащи парични суми, които пратки са били собственост на Рапидо. Както вече бе посочено обаче сумите, които се твърди да е своил подсъдимият, според данните по делото се явяват собственост на съответното лице, което е следвало да получи пратката с наложен платеж, а самопризнание за такъв факт липсва.