Решение № 1243 от 13.08.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1243 гр. П, 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ана Ив. И. като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело № 20264430101547 по описа за 2026 година

Производството е образувано по предявени от Т. И. К. с ЕГН ********** от гр.П, против „К" ЕООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С*** №115 Е, ет.5 представлявано от Н.П.П.в иск с правно основание: чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване за недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Излага се в обстоятелствената част на ИМ, че между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № *** /24.04.2025 г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 300.00 лв., по който договор е начислена договорна лихва и неустойка, които са заплатени от ищеца. Излага се, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Счита се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем следва да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Твърди се, че в процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран. Излага се, че в ГПР се включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи, които не са включени в ГПР. Твърди се, че ако са били включени в ГПР, то той би надхвърлял многократно предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който не следва да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерски съвет на РБ. Излага се, че в случая получаването на кредита при предлаганите условия предполага предоставянето на обезпечение. Сочи се, че дължимото в тази връзка обезщетение, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР.

Твърди се, че липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този 1 разход се включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Навежда доводи, че ГПР има единствено цифрено изражение, което било незаконосъобразно, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определение в Приложение №1 начин.

Излага, че по своето същество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че изискванията са на практика неосъществими за ответника, особено предвид обстоятелството, че кредитополучателят търси паричен кредит в сравнително нисък размер, както и обстоятелството, че тази неустойка е включена в погасителния план към датата на подписване на договора. Сочи се, че неустойката по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, с което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречало на принципа на добросъвестността. Твърди се, че начислената неустойка е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване. Излага се, че с оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също водило до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК. Сочи се, че предвидената неустойка задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, което водило до извод за неравноправност на клаузата. Твърди се, че е недействителен като противоречащ на изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК доколкото същият не съдържал информация относно начина на формиране на ГПР, а единствено е посочен като процент. Излага се, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди разноски.

В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на ищеца моли съда да уважи предявения иск като основателен и доказан. Счита, че доколкото договорът за кредит предвижда заплащането на такси за допълнителни услуги, значително надвишаващи размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага, че единствено навременното плащане от страна на ищеца е довело до неначисляване на тези такси, които са уговорени в договора.

Претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност за претендираните от ответника разноски.

В дадения от съда срок ответникът е депозиран отговор на исковата молба, с който се оспорва предявеният иск. Счита, че за ответника не е налице правен интерес от предявяване на иска, тъй като кредитът е предсрочно погасен на 30.04.2025 г., като потребителят е упражнил правото си по чл.2.7 от 2

Договора - да погаси главницата в гратисния период до 23.05.2023 г. без да плаща лихви и други суми по договора, а единствено главница. С оглед на изложеното счита, че договорът за кредит е погасен поради пълното му изпълнение и никакви други уговорки между страните не са породили действие освен връщането на чистата стойност по кредита. Поради изложеното счита, че за ищеца липсва правен интерес от воденето на настоящия иск. Твърди, че аргументите на ищеца за недействителност на договора не съвпадат със съдържанието на същия, тъй като в исковата молба са въведени аргументи за нищожност на неустойка, каквато няма договорена в договора. Оспорва предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД, тъй като освен главницата ищецът не е връщал други суми. Претендира присъждане на разноски.

В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит № *** от 24.04.2025г., че същия е бил сключен между ответника „К“ ЕООД, в качеството на заемодател и ищеца Т.

И. К., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 300 лв., който е следвало да се върне на 1 погасителна вноска в размер на 312,25 лева Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 49 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 62,73 %. Видно е, че кредитополучателят е декларирал, че при кандидатстването изрично е заявил, че желае да ползва допълнителна услуга експресно разглеждане, незадължителна, чрез поставяне на отметка в полето „желая експресно разглеждане на кредита“, за която дължал такса в размер на 105,75 лв.

Между страните не е спорно, че потребителят е получил заемната сума и, че е върнал същата в гратисния период.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 21,ал.1 от ЗПК вр. чл. 19, ал.4 от ЗПК, чл.143, ал.2,т.10 от ЗЗП.

Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно правоотношение по силата на което ищецът е усвоил предоставения заем в размер на 300,00 лв. Между страните освен сумите за главница и договорна лихва е договорена и такса за експресно разглеждане в размер на 105,75 лв.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за нищожност на клаузата предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на договора за кредит на основание чл. 26,ал.1,пр.1 вр. чл. 21,ал.1 вр. чл. 19,ал.4 от ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Длъжникът по правоотношението - настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

3

Съгласно чл. 21,ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената такса за експресно разглеждане не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Начислената такса е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява веднага след отправянето на искането за сключване на кредит. Следователно тази такса за допълнителна услуга се явява разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума. В конкретния случай, в чл.3 от договора е посочено, че ГПР е 62,73 %, но същият не съответства на действителния процент на разходите. При тази разлика от посочения в договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Следователно уговорената клауза за такса за допълнителна услуга целенасочено заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузата щеше да е изначално нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата предвиждаща експресно разглеждане на договора за кредит следва да бъде прогласена за нищожна.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване недействителността на процесния Договор за потребителски кредит №***/24.04.2025г., сключен между ищеца и ответника „К” ЕООД е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед изхода на спора по този иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за прогласяване нищожност на наеустоечната клауза.

По въпроса за разноските:

Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, като бъде съобразно и направеното от ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на процесуалният представител на ищеца. Съдът приема, като прецени действителната факстическа и правна сложност на делото, че претендираното – като уговорено и заплатено в брой адв. възнаграждение в общ размер от 511,29 евро е прекомерно. Съдът приема, че е налице ниска фактическа и правна сложност на настоящето производство, приключило в едно открито съдебно заседание, събрани са незначителен по обем доказателства. С оглед изложеното и на основание чл. 78, ал.5, вр. чл. 3 от ГПК, съдът приема, че в 4 полза на ищеца следва да бъде присъдено адв. възнаграждение, в минимален размер от 205евро, което отговаря на действителната фактическа и правна сложност на делото и е съответно на принципа на добросъвестност, закрепен в нормата на чл. 3 от ГПК. Следва в полза на ищеца разноски и за д.т. и СУ в общ размер на 58 евро.