Решение № 477 от 19.12.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. С., 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440100844 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Н. О. Б. против „К.“ ООД, в която се твърди от ищеца , че на 21.02.2023 г. между страните е сключен Договор за паричен заем №**********, при следните условия: - Главница: 2,000.00 лв. - Месечен лихвен процент по кредита: 3.330% - Годишен процент на разходите (ГПР): 48.282% - Срок за погасяване: 17 месеца. - Обща сума, дължима от потребителя: 20651,49 лв.

Съгласно чл. 6 от Договора за заем ищецът е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия (качени на уебсайта на ответника https://crediyes.bg/obshti-usloviya/), а именно: - Гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 2 1000,00 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Както и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, а именно: - Ипотека върху недвижим имот, като изискването съгласно ОУ е тя да бъде първа по ред; Особен залог върху движимо имущество чиято пазарна стойност (оценка) надвишава два пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включващо договорената главница и лихва – отново съгласно ОУ. - Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на 1 последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва – съгласно ОУ.

В чл. 8 от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 2363,51 лв. Въпросната неустойка е включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, които доверителят ми е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 2651,49 лв, а значително поголяма – 5015,00лв.

Твърди се от ищеца, че той, напълно логично, не е успял да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което му е начислена въпросната неустойка. Същата считаме за нищожна като противоречаща на добрите нрави. В случая е налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не лишава кредитора от възможността да търси в бъдеще плащания по клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/7. 03. 2019 г. по тълкувателно дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС). Счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка 3 при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното:

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители, банкова гаранция или договорна ипотека в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор остава въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор...

Очевидно е, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно 2 неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК – размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Нещо повече, неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез 3 мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита , че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че чл. 8 от Договор за паричен заем № ***/21.02.2023 г. сключен между страните е нищожен на осн. чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД . Претендира и за разноски по водене на делото.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва иска. Твърди,че неустойката, визирана в чл. 8 от договора за паричен заем се дължи в пълен размер още в момента на възникване на основание за начисляването й, а именно при непредставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора по договора за заем т.е. на поръчител, който да отговаря на условията на чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ. Размерът на неустойката е предварително точно определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното 4 начисление. По този начин заемателят предварително е запознат с размера на последиците, които биха настъпили за него при непредставяне на исканото обезпечение. Тя е посочена с цифри и думи, достатъчно ясно, за да може да бъде прочетена от грамотен човек. Това споразумение е постигнато в израз на доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Размерът на неустойката е изначално определен до точно фиксирана и определена от страните сума, без от длъжникът да се търси нещо в повече, както е съобразен и с поведението и кредитния риск на заемателя. Към момента на сключване на договор, заемателя по него е бил съгласен с тази неустойка, изразил е своята воля, посредством подписването на договора. По този начин ищецът предварително е бил запознат с размера на последиците, които биха настъпили за него при непредставяне на исканото обезпечение. Налице е пълно съответствие между съзнаваното желание и неговото външно проявление, като страните по процесния договор в рамките на свободата на договаряне са се съгласили, че неустойка се дължи и са определили нейния размер. Още при подписване на договора страните са определили ясно кое е задължението, каква е дължимата лихва, какво би могло да бъде неизпълнението, а размерът на неустойката е предварително точно определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното начисление. В тази връзка задължението на заемателят по процесния договор за заем е формулирано ясно: да върне заетата сума, да заплати възнаградителна лихва за периода на договора, както и ако не предостави обезпечение в тридневен срок от подписването на договора да заплати договорената неустойка по чл. 8. При сключване на процесният договор за паричен заем, страните по него са действали в рамките на свободата на договаряне (чл.9 ЗЗД) и по тяхна воля са формулирали клаузата по чл.8 по начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя (обезпечителна функция), да осигури обезщетяването на заемодателя за евентуалните вреди при неизпълнение (обезщетителна функция), както и евентуално да санкционира неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на изправната страна (санкционна функция). Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия па волята в частното право (чл.9 ЗЗД). С нея страните уговорят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Самият договор за заем има за предмет предоставяне на потребителски кредит по смисъла на ЗПК, като са спазени изискванията към този тип договори.