Решение № 338 от 11.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 338 гр. София, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Христина Михова

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Р. Т. С. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002201019 по описа за 2023 година Производството е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – София, жалба на частния обвинител и граждански ищец Г. В.

Ф. и жалба на подсъдимия Б. Б. С-Р. срещу въззивна присъда № 21/10.07.2022 г., постановена по ВНОХД № 936/2022 г. от Апелативен съд – София.

С касационния протест е оспорено оправдаването на подсъдимия по обвинението, че хулиганството е престъпно по ал. 2 на чл. 325 от НК (отличавало се с изключителна дързост), като са заявени всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Изтъкват се аргументи, че апелативният съд е утвърдил изводите на първата инстанция при необективна интерпретация на доказателствата и изводимите от тях факти, в резултат на което е допуснато нарушение на материалния закон. Справедливостта на наложеното наказание е оспорено с твърдения за необосновано отхвърляне на обвинението по 325, ал.2 от НК и завишената обществена опасност на деянието, произтичаща от комплексните мотиви – хулигански и хомофобски. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и ново разглеждане на делото от втората 1 инстанция.

В жалбата на частния обвинител и граждански ищец Г. Ф. и допълнението към нея също се поддържат аргументи, че въззивният съд не е обсъдил и не е дал отговор на изтъквани пред него доводи за конкретно установени обстоятелства, определящи извършеното от подсъдимия деяние като изключително дръзко по смисъла на чл. 325, ал. 2 от НК.

Справедливостта на наложеното наказание за престъплението по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК се оспорва с доводи, че съдът в нарушение на чл. 54 от НК е приложил алтернативно предвиденото в закона по-леко наказание – пробация, което е несъответно на обществената опасност както на деянието, мотивирано и от хомофобски подбуди, така и на личността на дееца.

Присъденото на Ф. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на престъплението по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК, е счетено за занижено по размер. С тези аргументи се настоява за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

В жалбата на подсъдимия Б. С. и допълнението към нея се изтъкват доводи, че при повдигнато обвинение за извършено в съучастие престъпление по чл. 325 от НК прокурорът незаконосъобразно е разделил делото в досъдебната фаза на процеса. Излагат се твърдения за допуснато нарушение на чл. 18 от НПК и на презумпцията за невиновност.

Процесуалната дейност на втората инстанция е оспорена с доводи за необсъждане на част от доказателствените материали, на противоречията, съдържащи се в гласните доказателствени средства, и отсъствие на отговор по отправените въззивни възражения. Отправени са алтернативни искания : за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия С. по повдигнатите му обвинения или за връщане на делото на прокурора за обединяването му с посочената в жалбата прокурорска преписка.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по наведените доводи и искания.

Частният обвинител Г. Ф. и повереникът й поддържат подадената жалба и отправените с нея искания.

В съдебното заседание подсъдимият Б. Б. С.-Р., не се явява, редовно призован. Участващият в съдебното заседание негов защитник поддържа жалбата и оспорва касационния протест и жалбата на частното обвинение.

2

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Софийският градски съд с присъда № 87/24.06.2022 г, постановена по НОХД № 102/2022 г., признал подсъдимия Б. Б. С.-Р. за виновен в това, че на 30.10.2021 г., около 17,30 ч., в гр. София в съучастие като съизвършител с други неустановени лица е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на основание чл. 325, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК и във вр. с чл. 78а, ал. 1 от НК го освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно наказание глоба в размер на 3 000 лева. На основание чл. 304 от НПК подсъдимият С. е бил оправдан по обвинението за извършване на деянието с изключителна дързост по чл. 325, ал.2 от НК и за част от конкретни действия (счупване на врата на печка и напръскване на стените със спрей).

Със същата присъда подсъдимият Б. С. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал.1, т. 12 във вр. с чл.

130, ал.2 от НК за причинена на Г. Ф. лека телесна повреда по хулигански подбуди и отхвърлил предявения от нея граждански иск.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по протест на прокурора, по жалба на частния обвинител и граждански ищец Ф. и по жалба на подсъдимия С..

С оспорената сега нова присъда първоинстанционният съдебен акт е бил отменен в частта, с която подсъдимият Б. С. е бил оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 1 т. 12 от НК и вместо това апелативният съд го признал за виновен, че на 30.10.2021 г. около 17,30 ч. в гр. София е причинил на Г. Ф. лека телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал.1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал.2 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т. 1 и т. 2 от НК за срок от шест месеца.

Апелативният съд изменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият С. е освободен от наказателна отговорност за извършеното престъпление по чл. 325, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като 3 на основание чл. 54 от НК му наложил наказание пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т. 1 и т. 2 от НК за срок от шест месеца и обществено порицание.

На основание чл. 23, ал.1 и ал. 2 от НК е определено едно общо наказание - пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т. 1 и т. 2 от НК за срок от шест месеца и е присъединено наказанието обществено порицание.

Подсъдимият Б. С. на основание чл. 45 от ЗЗД е осъден да заплати на гражданския ищец Г. Ф. сумата от 2 000 лева – обезщетение за причинените й от престъплението по чл. 131, ал.1, т. 12 от НК неимуществени вреди и държавна такса в размер на 80 лева.

Апелативният съд се е произнесъл като въззивна инстанция с нова присъда, защото е пререшил въпроса за вината и отговорността на подсъдимия по отношение на престъплението по чл. 131 от НК. В частта по произнасянето на съда за осъждането на подсъдимия по чл. 325 от НК постановеният акт има характер на решение. При тази особеност на проверявания съдебен акт процесуалните изисквания за неговото съдържание следва да се преценяват съобразно нормите на чл. 339, ал. 2 от НПК и на чл.

339, ал. 3 във вр. с чл. 305 от НПК, приложими към съответната част, обективираща упражняване на конкретното правомощие по чл. 334 от НПК.

Отправените със сезиращите настоящата инстанция процесуални документи за ревизия на въззивната присъда са основателни, макар някои от изложените в тях доводи да не намират опора в процесуалния закон.

І. По възраженията на касаторите, свързани с престъплението по чл. 325 от НК. В тази част атакуваният съдебен акт има характер на въззивно решение, което по своето съдържание следва да отговаря, освен друго, и на правилата за изготвяне на такова, визирани в чл. 339, ал. 2 от НПК.

В жалбата на подсъдимия С. оплакването за съществени нарушения на процесуалните правила се обосновава най-напред с аргументи за неправилно разделяне на делото с постановление на прокурора в досъдебното производство при повдигнато обвинение за извършено в съучастие деяние по чл. 325 от НК. Принципно, когато става дума за престъпление, извършено в съучастие, процесът за всички съучастници следва да е общ (единен), но процесуалният закон допуска изключения, за онези от тях, които са 4

„неустановени“ и „неиздирени“ (арг. от чл. 216,ал.1 от НПК). Разделянето (отделянето) на материалите срещу неустановените/неиздирените лица е правомощие на прокурора по силата на цитираната процесуална разпоредба и не подлежи на съдебен контрол. Процесуалната дейност на предходните инстанции е останала ограничена в рамките на обвинителния акт за реализирана от подсъдимия дейност в условията на съучастие под формата на съизвършителство с неустановени лица. Изводимо от първо посоченото възражение е и бланкетно заявеното оплакване, че с приобщаването на доказателства, събрани по другото производство, е нарушен принципът, визиран в чл. 18 от НПК. В жалбата не е разяснено какво точно има предвид защитата, по искането на която са набавени данни за процесуалното развитие на досъдебното производство, образувано по отделените материали. Вярно е, че във въззивната процедура са приобщени заверени копия от досъдебно производство №71/2023 г. на СО-СГП, пр. пр. 247/2023 г. В опит да разтълкува смисъла на изложеното в жалбата в контекста на заявеното нарушение на чл. 18 от НПК и на правата на подсъдимия настоящият касационен състав намира за съществен въпроса какви данни от това производство са били ползвани от съда. Информацията, почерпена от приобщените материали по посоченото досъдебно производство, се свежда единствено до констатацията, че по същото не е имало повдигнати обвинения срещу конкретни лица. Доказателства/средства за тяхното установяване, събрани по коментираното разследване, не са били използвани в процесуалната дейност на съда по настоящето дело. Втората инстанция служебно е преценила, че следва да разпита лицата А.С., М.П., Е.В. и И.Ю., депозирали показания и в рамките на отделеното по реда на чл. 216, ал.1 от НПК дело. Допускайки тези гласни доказателствени средства, съдът не е нарушил принципа, визиран в чл. 18 от НПК, защото лично и непосредствено е събрал доказателства чрез тях. Маркираното възражение за нарушаване презумпцията за невиновност се аргументира с довод, че държавното обвинение е приемало подсъдимия като осъждан, без да отчита настъпилата реабилитация, по силата на която той има статут на неосъждано лице.

Лансираната по този начин теза е неубедителна. В обвинителния акт, поставил началото на съдебната фаза на процеса, съобразно указаното в чл.

246, ал. 2 от НПК за посочване на обстоятелствата, които отегчават или смекчават отговорността, изрично е заявено чистото съдебно минало на 5 подсъдимия. В този смисъл с обвинителния документ от реабилитираното осъждане не са се претендирали отрицателни заключения с наказателноправен характер. По- същественото е, че нито осъждането на подсъдимия, за което е настъпила реабилитация, нито данните за висящи досъдебни производства, посочени от прокурора в обвинителния акт, са били съобразявани от предходните съдебни инстанции в дейността им по индивидуализация на наказанието.

По тези съображения претенцията за допуснати нарушения на принципа на непосредственост и на презумпцията за невиновност, декларативно формулирани в жалбата и без особени разяснения за конкретното им проявление в процесуалната дейност на въззивната инстанция, са неоснователни.

Не така стоят нещата относно оплакването на касатора за необсъдени конкретни доказателествени източници и отсъствие на отговор на защитните възражения срещу обосноваността на първоинстанционната присъда в тази й част.

В атакувания съдебен акт относно обвинението за хулиганство се забелязва словна пестеливост в изложението. Действително касационната инстанция е имала повод да отбележи в свои решения, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. В разглеждания случай апелативният съд е заявил (виж, стр. 18 от съдебния акт), че се солидаризира с извършения от първата инстанция анализ на доказателствените източници, съдържащи данни за извършените от подсъдимия хулигански действия. Обявил е, че поради изчерпателност на мотивите към проверяваната присъда в тази им част не намира за необходимо да ги повтаря, като същите следвало да се считат част от въззивното решение в отговор на възраженията на защитата за необоснованост. Спорно е дали препращането, при това изцяло, към мотивировката на първоинстанционната присъда отговаря на правилата по чл. 339, ал.2 от НПК, доколкото част от доводите по въззивната жалба на подсъдимия са касаели именно преценката на доказателствените материали, направена от основния съд. Посоченият проблем можеше да остане само като констатация, ако в проведената 6 въззивна процедура не бях събирани и допълнителни доказателства. Вече се посочи, че по собствена инициатива, която законът допуска, апелативният съд е счел за необходимо да разпита лицата В., С., П. и Ю., за които е приел, че има данни да са придружавали подсъдимия на инкриминираната дата и място. В съдебния акт (стр. 11) е посочено, че са очертани две взаимно противоречащи си групи от гласни доказателствени източници – едната, в която са поставени показанията на В. и С. и втората – показанията на присъстващите свидетели на срещата във фондацията – Ф., В., Д., Р., Й., С. и Х.. След това обособяване на информационните гласни доказателствени източници, което принципно е вярно, са изложени кратки съображения, че основният съд внимателно е обсъдил показанията на последно посочените свидетели, ситуирани във втората група. Същевременно, не се открива анализ и оценка на съобщената от свидетелите В. и С. доказателствена информация.