Решение № 3027 от 13.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3027 гр. Пловдив, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330119337 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Г. К., ЕГН **********, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 622.02 лева – платена без основание сума по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***, сключен между страните. /Цената на осъдителната претенция е съобразена с допуснатото увеличение на иска с протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 07.04.2025 год./

Ищецът твърди, че на *** сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който получил заемна сума от 2600 лв., при договорен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 49,02 %, като следвало да се върне сумата от 3499,38 лв. за периода 15.02.2023 г. – 09.07.2024 г. Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК, недействителен на специалните основания в чл. 22 ЗПК. В нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и лисвала яснота по какъв начин бил формиран същият. В ГПР следвало да бъдат включени, както възнаградителната лихва, така и всички други разходи (такси, комисиони и пр.), свързани с кредита. Определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита, като ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50 %. По този начин се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Клаузата от договора, която предвиждала предоставяне на 1 поръчителство, била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и като прекомерна. Нямало предвидени правила, по които да се определи какви вреди ще претърпи дружеството от непредставянето на обезпечение, които ще се компенсират с неустойката. Предвид изложеното се иска осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 20 лева, представляваща недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по недействителен Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага съображения за нередовност на исковата молба. По основателността на исковата претенция счита, че липсвали доказателства относно твърдяното от ищеца плащане. Твърди, че договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочена била общата сума за плащане по договора. Годишният процент на разходите бил изчислен съобразно законовите изисквания и неговият размер бил в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Твърди се, че в Договор за паричен заем № *** не съществувала клауза за неустойка или клауза, с която да се определя неустойка. Претендира се предявеният иск да бъде отхвърлен, както и в полза на ответника да бъдат присъдени разноски по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложения по делото Договор за паричен заем № ***/л29-31/ между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем от сочената дата, със заемна сума от 2600 лева, която ищцата следвало да върне на ответното дружество на 18 месечни вноски, всяка от които от по 194.41 лева, при ГЛП 40% и ГПР № 49.02 %.

С протоколно определение, постановено в съдебно заседание от 27.05.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че в ГПР по договора за паричен заем като разход е включено едниствено вземането за договорна лихва.

Видно от чл. 4, ал.1 от договора, страните са уговорили в тридневен срок от сключването му кредитополучателят да представи едно от следните обезпечения - две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция за сумата от 3499.38 лева или одобрено от заемодателя дружество – поръчител.

Представен по делото е и Договор за предоставяне на гаранция № *** /л.32-34/., сключен между Р. К. и „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е задължило срещу възнаграждение от 1738.62 лева лева да стане поръчител по Договор за паричен заем № ***. Уговорено е, че възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията.

2

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора за гаранция, ако поръчителят изпълни задълженията по договора за заем, то същият има право да поиска от потребителя/заемателя да му възстанови платена за погасяване на задълженията по кредита сума.

От представената справка от ответното дружество /л.26-гръб/ се установява, че общо заплатените суми по договора за кредит са в размер на 3222.02 лева, от които 2600 лева – главница и 622.02 лева – договорна лихва.

По правните аспекти на спора:

Безспорно от представените писмени доказателства се установява, че между ищеца Р. К. и „Изи Асет Мениджмънт” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което К. е имала качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този договор между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***. И при двата договора К., в качеството му на потребител, се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД. Предвид изложеното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, като в тази насока се отчете следното:

Двата договора – за кредит и за поръчителство, са неразривно свързани, доколкото вторият обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение – последното се явява негово основание. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се осъществява едновременно и същите се превеждат само на едно от дружествата – заемодателя „Изи Асет Мениджмънт” АД, като възнаграждението за поръчителя не е включен като разход по договора за паричен заем. При това положение съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил отчетен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. С процесния договор за паричен заем (чл. 4 от същия) длъжникът е задължен да предостави едно от три възможни обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. В тази насока, доколкото възможна санкция за неизпълнение на договорно задължение е прекратяване на договора – арг. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то съдът намира, че предоставянето на едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на договора.

Следователно разходите по обезпечението е трябвало да се включат в ГПР по кредита, предвид и че процесният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани със заемния договор. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер на 3499.38 лева, защото 3 същата се завишава с възнаграждението за поръчителство от 1738.62 лева), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се явява недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи единствено чистата стойност по кредита в размер на 2600 лева. За разликата над тази сума до цялата заплатена от 3222.02 лева, а именно: за сумата от 622.02 лева предявеният иск по чл. 55, ал.1 ЗПК се явява основателен, доколкото не се установи валидно правоотношение, по силата на което да е заплатена.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед представения списък по чл. 80 ГПК. В негова полза следва да се присъди сумата от 42.50 лева, платени разноски за държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. К. К., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид ниския материален интерес, липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. К. следва да се определи възнаграждение в размер от по 300 лева.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл1 ЗЗД, „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 да заплати на Р. Г. К., ЕГН ********** сумата от 622.02 лева, представляваща платена при начална липса на основание сума по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ***, сключен между страните.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 да заплати на Р. Г. К., ЕГН ********** сумата от 42.50 лева, разноски, сторени за държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. К. К., с личен номер *** със съдебен адрес ***, сумата от 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца Р. Г. К., ЕГН ********** по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.