Определение № 2015 от 06.07.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2015 гр. София, 06.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20228002104091 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни ищеца Ф. М. А. и ответника Прокуратурата на Република България /ПРБ/ срещу решение № 996 от 04.07.2022 г., постановено по в. гр. дело № 697/2022 г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 15 000 лв., на основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София, в разумен срок, ведно със законната лихва от 02.09.2020 г. до окончателното изплащане и с което е отменено първоинстанционното решение № 267084 от 22.12.2021 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК.

Касаторът - ищец обжалва въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и в частта му, имаща характер на определение, с която е отменено първоинстанционното решение № 267084 от 22.12.2021 г., с която е оставена без уважение молбата на ищеца А. с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение по отношение на заявената в исковата молба претенция за законна лихва за периода от 02.09.2017 г. до 01.09.2020 г. и делото в тази част е върнато на първонистанционния СГС за произнасяне по същество на искането с правно основание чл. 250 ГПК.

Поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.

Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни 1 инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивния съд при отмяна на първоинстанционно решение, с което е отказано допълване на решение като е оставена без уважение молба с правно основание чл. 250 ГПК – да се произнесе по същество по молбата по чл. 250 ГПК или да върне делото на първоинстанционния съд за това?, по който навежда раазрешаването му в противоречие с т. 19 ТР № 1 от 04.02.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на първоинстанционното решение, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, щом във въззивната жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни съображения и обстоятелства, обосноваващи това оплакване?, по който счита, че даденото разрешение в атакуваното решение е в противоречие с решение № 60 от 14.05.2019 г. по г р.д. № 2324/2018 г. на ВКС, Четвърто г.о.; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр. д. № 4814/2017 г. на ВКС и др.; 3.

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото?, който намира за разрешен в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 65 от 30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, Второ т.о.; решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, Първо т.о. и др., и 4. Кои критерии и обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС ? Кои правила следва да прилага съдът, за да определени справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по такъв иск – националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок?, който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г. на ВКС; решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 4104/2017 г.на ВКС; решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о.; решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др., а евентуално твърди, че по него не е формирана съдебна практика и затова ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Ответникът по тази касационна жалба – ПРБ не е подал отговор.

Касаторът – ответник ПРБ обжалва въззивното решение в частта му, в която е уважен предявеният иск. Поддържа, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и при допуснати 2 съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло или да бъде уважен за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, съответстващ на действително доказаните вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато пострадА.ят от престъпление е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред гражданския съд, имащ компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл.

2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС?, който счита за разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о., и 2. При приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, следва ли при определяне на размера на неимуществените вреди от деликт да се извърши задължителна преценкана на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за него?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 2 ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът по тази касационна жалба – Ф. М. А. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са нА.це обаче основанията на чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за неговата недопустимост поради неизчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ, която не е приложима в настоящата хипотеза. Счел е също, 3 че искът е допустим като предявен от лице, притежаващо материалноправна легитимация, чиито права и задължения се засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОПСофия. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство /30.01.1991 г./, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Посочил е, че правото на обезщетение на ищеца, олицетворява негов "личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В случая от процесното наказателно производство са засегнати правото му на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др., като изходът от това наказателно производство е решаващ за признаването им. Последните обстоятелства се установяват, според САС, с приетите писмени доказателства: предложение от февруари 1985 г. за принудителното установяване на ищеца за срок от три години в друго населено място, заповед № І-207 от 25.02.1985 г. на МВР за налагане на принудително установяване в Белене, Плевенски окръг, за срок от три години, бележка към тази заповед, справка с рег. № 1907/07.03.1986 г. за проявите и поведението на ищеца по време на престоя в Белене, предложение с рег. № 1598/23.07.1986 г. за принудителното изселване за срок от три години и др.. Въз основа на горепосоченото, е заключил, че ищецът безспорно е жертва на т.нар. "възродителен процес", представляващ опит на управляващата към онзи момент партия в Република България да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население чрез прилагане на конкретни мерки за осъществяване на тази политика: принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи и др., каквито са осъществени и спрямо ищеца, за който образуваното процесно наказателно производство е било надежда за репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания, която надежда продължава повече от 30 години и очевидно вече е загубена, ведно с вярата за възмездие чрез върховенството на закона, каквото и до момента ищецът не е получил.

Въззивният съд е приел, че предмет на установяване по иска е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност; причините, предизвикА. забавянията с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна, съобразявайки че отговорността на Държавата по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на длъжностни лица на държавни органи, тъй като вредите се формират от забавяне на разглеждането на делото над разумния срок. Посочил е, че съгласно чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна или съдебна. Обстоятелството, че заради 4 прекомерно забавяне на воденото разследване, ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Заключил е, че от приетите доказателства се установява допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Наказателното дело е продължило над 30 години, при отчитане на високата му фактическа и правна сложност. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. "възродителен процес", което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. САС е приел, че все пак наказателно дело с обща продължителност над 30 години, при каквато и да е фактическа и правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е "проведено с дължимата грижа". Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на обществено значимо дело, като причина за превишаване на разумния срок. С поведението си ищецът по никакъв начин не е, а и не е бил в състояние да възпрепятства воденето на разследването.