Определение № 904 от 11.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 904 гр. София, 11.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Боян Балевски Касационно търговско дело № 20238002901246 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. С. В. ЕГН:********** от гр.Варна срещу решение №123 от 18.04.2023 г., постановено по т.д.

№641/2022 г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение №319 от 26.07.2022 г., постановено по т.д. № 551/ 2021 г. на ОС-Варна, с което е бил уважен иск по чл.422 ал.1 ГПК на ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД за установяване по отношение на М.

С. В. на дължимостта на сумата от 80 000 евро -част от остатък от просрочена главница, достигаща до 148 870,81 евро, претендирана по договор за кредитна линия от 02.09.2013 год. и три допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 год., и съответно определени разноски за исково и заповедно производство. Решението се обжалва и в частта за разноските, присъдени в тежест на ответника във въззивната инстанция.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила .

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.т. 1-3 ГПК.

Ответната по касационната жалба страна депозира писмен отговор изготвен от юрисконсулт за неоснователност. Претендира юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение , 1 като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над допустимия минимум намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на АСВарна се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба :

На първо място е счел за неоснователни оплакванията за нищожност на оспорената с възражение от ответницата издадена заповед, по чл.417 ал.1 ГПК и е приел, че наличието й е достатъчно за интереса на кредитора като процесуална предпоставка за упражняване на иска. Позовал се е на константата практика на ВКС в тази насока :Решение № 50011 от 26.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1964/2020 г., I т. о., ТК, решение № 81 от 20.07.2015 г. по т. д. № 1823/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о. Изложил е съображения за това, че валидно издадената заповед по чл.417 ГПК удостоверява единствено правото на кредитора да получи незабавно изпълнителния титул за принудително изпълнение, но не засяга по друг начин правната сфера на длъжника.

Защитата срещу незаконосъобразното издаване на това основание и изпълнителния лист се изчерпва по реда на инстанционния контрол срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение. Предмет на исковата з а щ и т а е самото материалното право, удостоверено в изпълнителното основание и затова интересът на кредитора за установяване на дълга по реда на чл. 422 ГПК се поражда от оспорването на валидната заповед при подадено възражение по чл. 414 ГПК, независимо от евентуални нарушенията, които може да са били допуснати при издаването й. Това е така, защото ако при разрешаването на спора в състезателен процес заявителят не успее да докаже материалното си право на вземане, ще загуби и права по изпълнителното основание. Аргумент в тази насока, според съда , е трайно възприетото в практиката становище за допустимостта кредиторъ т да установява материалното си право дори когато правото на принуда е отпаднало след отмяна на незабавното изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист поради допуснати процесуални нарушения при издаването им . Позовал се е на Решение № 143 от 13.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1132/2012 г., I т. о., ТК. На база изложеното въззивният съд е заключил, ч е каквито и да са били документите, представени в заповедното производство, съдържанието им не ограничава доказателствените възможности на длъжника в заповедното производство-ответник в процеса по иск по чл.422 ал.1 ГПК да ги в оспори рамките на исковото производство, с оглед на което и без значение за допустимостта на процеса са оплакванията за нарушенията, допуснати в заповедната фаза

От страна на въззивния съд е констатирано , че по иск, предявен от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД срещу същата ответница е постановено решение № 87/10.10.2019г. на Силистренския окръжен съд по т.д. № 175/2018г., с което е признато за установено, че към 02.09.2018г. същата дължи като съдлъжник, встъпил в задължение на кредитополучателя 2

ЕТ „КОМПАС ЕСОЕС - Лъчезар Ваников“ връщане на ползвана главница, предоставена по Договор за кредитна линия от 02.09.2013 г., Допълнително споразумение № 1 от 26.08.2014 г., Допълнително споразумение № 2 от 20.08.2015 г. и Допълнително споразумение № 3 от 31.08.2016 г. към него, до размер от 35 790.43 евро, като част от цялата просрочена главница в размер на 200 000 евро. Това решение е било потвърдено след обжалването му с решение № 152/27.07.2020г. по в.т.д.№54/2020г. на АС – Варна, влязло в сила след отказ да бъде допуснато до касация с определение № 60454/05.08.2021г. по т.д. №2294/2020г. на ВКС. При разглеждането на този спор са били приети за установени като безспорни обстоятелствата по договаряне на кредитна линия за търговски нужди на едноличния търговец с лимит от 300 000 евро с цел финансиране на застраховки, издавани от БАЕЗ за застраховане на плащанията в полза на търговеца срещу краткосрочен пазарен и непазарен риск при фактуриран износ на селскостопанска продукция и друг вид стоки с отсрочено плащане и последващо финансиране към други контрагенти след представяне на добавъци към полиците в рамките на разрешения лимит на кредита; както и поредицата съглашения за продължаване на срока за револвиране на ползваната главница, лимитирана до 200 000 евро от 31.08.2016 и до само 150 000 евро в периода от 31.07.2017г към 31.08.2017г., когато изтича краен срок за погасяване на цялата усвоена главница.

Съдилищата са разгледали възраженията на ответника М. С. В. относно основанието за обвързването й със задължение да върне остатъчна главница след настъпването на този финален падеж, като е отречено договарянето й като поръчител и като потребител, действал в свой частен, а не професионален интерес и е установено встъпването й на основание чл.121 и сл. от ЗЗД вр.чл.101 ЗЗД в дълга на кредитополучателя като солидарен длъжник, поел лична отговорност за целия остатък, формиран след отчитане на всички погашения направени до октомври 2016 г. от цялата предоставена, но невърната и нереволвирана към 31.08.2017г. сума, в размер надхвърлящ претендираната част от само 35 790.43 евро. В този процес са отхвърлени и възраженията относно липсата на оповестяване на този кредит в ЦКР и БНБ, както и отчитането на събрани в хода на принудително изпълнение на този дълг суми за намаляване на изпълняемия дълг. С оглед изложеното и при съобразяване със задължителните за съдилищата указания по прилагане на чл. 298 ГПК -т.2 на ТРОСГТК №3/2016г. , съдът е приел, че като последица от стабилитета на това решение /решение № 87/10.10.2019г. на

Силистренския окръжен съд по т.д. № 175/2018г./, между насрещните страни по неоспорим начин са установени всички тези правопораждащи спорното субективно материално право факти и в настоящия процес съдът е длъжен да ги зачете. Твърденията, индивидуализиращи дълга, предмет на настоящия спор изцяло съвпадат с описанието на дължимата главница, част от която е вече установена със сила на присъдено нещо и оплакването на въззивницата за неправилно приложение на закона е изцяло неоснователно. Задължението за неоспорване, според съда, се отнася до всеки елемент на установеното 3 макар и в частичен размер спорно право, включително валидността на основанието и правната му квалификация. Следователно са преклудирани от решението по първата призната част от дълга всички възражения относно договаряне на друг вид на обезпечаване (поръчителство) или невалидното задължаване на физическото лице - съдлъжник на търговеца, включително и поради наличие на някаква неравноправност на потребителско договаряне, която би изключила пораждането на дълга. Ето защо, в настоящия процес, съдът не разполага с правомощие да изследва отново приложение на императивни правила, които биха изключили изцяло отговорност за каквото и да е задължение на същия длъжник и о плакването за пропуск на първата инстанция да приложи служебно императивни правила на ЗЗД и ЗЗП е неоснователно, тъй като формираната СПН на решението по стабилното частично установяване на отговорността на съдлъжника по търговския кредит преклудира и правото на съда служебно, вкл. и по реда на проверка за неравноправно потребителско договаряне, да постигне резултат, съвпадащ с последици на правоизключващи и правоунищожаващи възражения на ответницата (Съдебният състав се е позовал на Определение № 350 от 1.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2200/2020 г., IV г. о., ГК).

Относно установяване на размера на конкретния дълг, предмет на третата заповед за незабавно изпълнение, въззивният съдебен състав е изложил следното:

За да докаже неустановения в предходното решение размер на останалата част от вземането, кредиторът е посочил отразените по разплащателната сметка на търговеца-кредитополучател усвоявания на различни суми в рамките на цялото действие на револвиращата кредитна линия и наличностите, които са били револвирани и използвани периодично до изтичането на крайния срок, фиксиран като последна дата за ползване на вече намаления лимит. Оспорването на редовността на счетоводните записи на кредитора се обосновава от въззивницата с твърдяно разминаване в данните, осчетоводени от банката кредитор и обявени в извлеченията от сметки, посочени като документ по чл. 417 ГПК и като доказателство в настоящия процес. Това оспорване обаче според съда се основава на съпоставка на различни по своя характер данни. Сумите, описани от кредитора като неплатени „месечни погасителни вноски“ съответстват на поетото задължение на кредитополучателя да намали ползваните средства от 200 000 евро на 150 000 евро в рамките на последния месец от срока за револвиране, уговорени в последния анекс и съответстват на горници над максимален размер на разрешена за ползване главница, която фактически се генерира както с усвоявания, така и с внасяне на различни наличности и се фиксира като цялостен остатъчен размер едва на 31.08.2017г., когато възможностите за ползване окончателно отпадат. Затова обявената сума от 152 080.92 евро като сбор от две „вноски“ за горници над планиран лимит съответства точно на спорната остатъчна главница ако лимитът е бил изцяло ползван. По-ниският размер от 148 870.81евро в извлечението изрично е 4 уточнен като още неприсъдена част от остатъчната главница и това съответства на размера на първоначално обявената като усвоена главница до лимит 200 000 евро, намалена със сумите, за които вече са били издадени заповеди за изпълнение(първата от която стабилна, а втората в процес на стабилизиране в неприключило производство по чл. 422 ГПК по т.д.

2041/2019г. на ОС -Варна). Така отразените данни са били изцяло потвърдени от назначен от съда експерт по ССчЕ, който е съпоставил данните за усвоени суми за целия период на ползване на кредитната линия от 09.09.2013г. до последното усвояване на суми на 05.10.2016г. с данните за осигурените наличности за револвиране, от които кредиторът периодично е усвоявал начислените текущи лихви и намалявал ползвания лимит до 06.10.2016г, когато е усвоена последната наличност от лимита по сметката за обслужване на кредита, след изчерпване на постъпления за револвиране с вноски, последната от които е направена на 29.09.2016г. По въпроса за начина на ползване на сумите след 05.10.2016г., експертът изрично е пояснил, че до достигане на лимитите, банката- кредитор е отчитала като усвоен кредит не само реално изтеглени или насочени за покриване на задължения към доставчици на търговеца плащания, но и необходимите средства за обслужване на самата кредитна линия, а въззивният съд е отчел, че към този момент уговорките на страните са допускали ползване на лимит от 200 000 евро и затова няма нелогично противоречие или неяснота в записите, въпреки че вещото лице е посочило едновременно погасяване на главница от 132 000 евро на 05.10.2016г и усвояване на няколко различни суми без да е имало наличност в сметката, като това е довело до промяна в рамките на този ден на „ползваната“ главница, без да се надхвърли лимита на сумите, които не са подлежали още на връщане, тъй като е можело да се револвират. В случая категоричните изводи на вещото лице за усвояването за плащане на надлимитни суми изцяло съответстват на вида на револвиращото кредитиране, а след като експертът е установил и преустановяване на този вид „предоставяне“ за усвояване на главници сред достигане на лимита на 06.10.2016г. няма и основание за отричане на правилността на счетоводните записи на банката. Според съда, при преустановено внасяне на каквито и да са нови суми за револвиране, след този момент банката вече не е можела да намалява задълженията на кредитополучателя по главница и размерът й е останал непроменен до крайния падеж, когато е установена вече като просрочен дълг в общ размер от 152 080.92 евро. Доказателствената стойност на обоснованото заключение не се разколебава и след съпоставката му с писменото доказателство за налични регистрирани кредитни задължения на кредитополучател в ЦКР на БНБ, където е удостоверена регистрация на обявена от банката информация за задължаване на кредитополучателя по кредитна линия до лимита от 200 000 евро и дата на закриване 31.08.2017г., точно съответстваща на условията по последното споразумение за изменение на първоначалните условия на револвиращ бизнес кредит. В заключение въззивният съд е приел за напълно доказано надлежно предоставеното от 5 банката кредитиране, респективно породеното задължение на кредитополучателя, респективно на поелата дълга му солидарно задължила се въззивница до размер достигащ поне до част от 80 000 евро от остатък от 100 951.73евро над частите от 35 790.43 евро (заповед №2137/07.09.2018г. по ЧГД 1240/2018г. на РС – Силистра) и 15 338.76 евро (заповед № 2600/12.07.2019г и №2711/26.07.2019г. по ч.гр.д. 984/2019г. на РС – Силистра), които кредиторът не може да търси повторно. В този частичен размер е установен възникналия безспорно към 31.08.2017г. изискуем дълг за връщане на падежирала главница.