Решение № 260061 от 05.01.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

05.01.2021г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ при секретаря Кристина

Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 10234 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 34205 от 07.02.2019г. по гр.д. № 65485/2017г. Софийски районен съд, 72 състав признал за установено по предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *****, установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 и сл. ЗПК вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, че Б.Й.Р., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата от 654.93 лв. - главница по договор за потребителски кредит № CASH-10067335, сключен на 21.01.2013г. с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „И.А.М.“ АД, а впоследствие са цедирани на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.07.2014г., ведно със законна лихва от 29.05.2017г. до изплащане на вземането, както и дължи обезщетение за забава в размер на 199.81 лв. за периода от 29.05.2014г. до 29.05.2017г., присъдени със заповед от 05.06.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 34072/2017г. на СРС, 72 състав, като отхвърлил исковете за установяване вземания за договорна лихва в размер на 371.07 лв. за периода от 26.07.2013г. до 24.01.2014г. и за обезщетение за забава за разликата над 199.81 лв. до 283.35 лв. и за периода от 27.07.2013г. до 28.05.2014г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 341.94 лв. - разноски в исковото производство, и сумата от 82.38 лв. - разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Б.Й.Р., който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По делото не били ангажирани доказателства за дължимост на сумите.

Заключението на ССЕ не следвало да бъде кредитирано, тъй като било основано изцяло на данни от счетоводството на ищеца, които не можело да служат като доказателство. Неправилно съдът приел и че заявлението за издаване на заповед за изпълнение може да се счита за уведомление за извършената цесия. Цесията не била съобщена на длъжника, поради което искът бил неоснователен. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 14.10.2020г.

Въззиваемата страна „А.З.С.Н.В.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части.

Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 654.93 лв. - главница по договор за потребителски кредит № CASH-10067335, сключен на 21.01.2013г. между ответника и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по който били цедирани на „И.А.М.“ АД с договор от 21.07.2014г., а впоследствие цедирани на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.07.2014г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 371.07 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 27.07.2013г. - 24.01.2014г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 283.35 лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 27.07.2013г. - 28.05.2017г. вкл. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК – 29.05.2017г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 34072/2017г. на СРС, 72 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с редица възражения, вкл. за наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, тъй като размерът на лихвите многократно надвишавал нормално приетите. При условията на евентуалност е релевирал и възражение за погасяване по давност на вземанията с кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд следи служебно за приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, каквато представлява чл. 143 ЗЗП - забрана за уговаряне на неравноправни клаузи в договорите с потребители.

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият въззивен състав го намира обаче за неправилно в обжалваните части по следните съображения:

С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2014г. „БНП П.П.Ф.“ ЕАД продало на „И.А.М.“ АД портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си по тях, ведно с всички акцесорни парични вземания, както и предоставените обезпечения. С договора са прехвърлени и вземанията по договор за потребителски кредит № CASH-10067335/21.01.2013г., видно от Приложение № 1/21.07.2014г. и потвърждение за сключена цесия.

С договор за продажба и прехвърляне н.вземания от 28.07.2014г. „И.А.М.“ АД продало н. „А.з.с.на в.“ ООД портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД с длъжници и продадени с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2014г., ведно с всички акцесорни парични вземания, както и предоставените обезпечения. С договора са прехвърлени и вземанията по договор за потребителски кредит № CASH-10067335/21.01.2013г., видно от Приложение № 1/28.07.2014г. и потвърждение за сключен.цесия. При проверка в ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцовото дружество е правоприемник н. „А.з.с.на в.“ ООД.

Приети по делото са и 2 бр. нотариално заверени пълномощни, с които цедентът по всеки от двата договора за цесия упълномощава цесионера да уведоми от негово име длъжниците за извършената цесия, както и 2 бр. уведомления, които не са получени от ответника.

Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал.

3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Неоснователен е поддържаният от въззивника довод двете цесии да не са му съобщени. Действително, съгласно трайната практика на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т.д. № 3501/2015г., І ТО, решение № 449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г., IV ГО, решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г., II ТО, решение № 78/09.07.2014г. по т.д. № 2352/2013г., ІІ ТО, решение № 40/13.05.2010г. по т.д.

№ 566/2009г., І ТО, решение № 3/16.04.2014г. по т д. № 1711/2013г., І ТО и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Няма пречка обаче цедентът да упълномощи цесионера да уведоми от негово име длъжника за цесията. Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.

В случая към исковата молба са представени както пълномощните, с които цедентите по двата договора за цесия упълномощават цесионерите от тяхно име да уведомят длъжника, така и двете уведомления, изходящи от цедентите, чрез упълномощените цесионери. Ето защо с получаването на исковата молба с приложенията от ответника същият е надлежно уведомен за двете цесии.

Отношенията между страните по договора за потребителски кредит № CASH-10067335/21.01.2013г.

- „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Б.Й.Р., вземанията по който договор ищецът твърди да са му прехвърлени с договора за прехвърляне на вземания от 28.07.2014г., са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към датата на сключване на договора (ДВ бр. 91/20.11.2012г.). В чл. 11, ал. 1&nbsp ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като той следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително (т. 9 и т. 10) лихвения процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №

1 начин. В чл. 24 ЗПК изрично е посочено, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.

143 - 148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

В случая, видно от приетия договор за потребителски кредит № CASH-10067335/21.01.2013г., сключен при общи условия, „БНП П.П.Ф.“ ЕАД предоставило на Б.Й.Р. кредит за потребителски цели в размер на 900 лв., от които 36 лв. - кредит за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, платим на 52 месечни вноски, всяка от които в размер на 38 лв., с падеж на последната погасителна вноска 24.01.2014г. съгласно погасителен план в договора. Посочен е годишен лихвен процент 183.83 % и годишен процент на разходите 478.25 %, обща стойност на плащанията 1 976 лв. С подписването на договора ответникът удостоверил, че е получил паричната сума - предмет на договора.

От приетото в първата инстанция заключение на ССЕ се установява, че ответникът е извършил по договора плащания в общ размер 950 лв.