Решение № 2 от 02.01.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Плевен, 02.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20234430103952 по описа за 2023 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба от Н. Е. П. с ЕГН ********** срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК ***, с която се иска прогласяване на нищожността на клауза, закрепена в чл. 29 от договор потребителски кредит от разстояние № ***, поради противоречие със закона, нарушение на добрите нрави и неравноправност, и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв., представляваща частична претенция от 108 лв., недължимо платена сума за неустойка по нищожната клауза, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Претендират се и сторените съдебни разноски.

Ищецът твърди, че на 29.10.2021 г. е сключил договор за потребителски кредит от разстояние № *** с ответника, като се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400 лв., който да бъде погасен на 12 месечни вноски, с размер на годишна лихва — 36 %, ГПР- 42,58 % и обща сума за връщане — 412 лв. Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора страните се уговорили договорът за 1 заем да бъде обезпечен с гарант, а ако това задължение не бъде изпълнено съгласно чл. 29 уговорили неустойка, която заемателят дължи на заемодателя в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит. Неустойката се дължала разсрочено от заемателя, заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът твърди още, че не е представил в срок уговореното обезпечение и му е начислена неустойка в общ размер на 108 лв. и така общата сума, която следвало да върне възлизала на стойност от 520 лв. Тази дължима сума по договора твърди, че е заплатил изцяло, включително и неустойката.

Ищецът въвежда довод за нищожност на договора, поради това, че не е спазена предвидената в закона форма, както и защото не е налице съществен елемент от договора, а именно годишният процент на разходите по кредита.

Посочва, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което според ищеца противоречи пряко на изискванията на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора е посочен единствено ГЛП, но не ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи водели до различен размер на ГПР от посочения. Счита, че посоченият в договора ГПР е погрешен, а действителният многократно надхвърля допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По отношение на уговорената неустойка сочи, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, който да отговаря на всички изисквания. Този вид договори сочи още, че са еднотипни и потребителят не може да влияе върху тяхното съдържание. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Въпреки това на потребителя се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат и ако не стори това дългът му нараства, и се стигало до свърхзадълженост. Ищецът счита, че неустойката, която не е свързана пряко с претърпените вреди, без данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, води до накърняване на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите и функции. Стигало се и до заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху 2 неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза обаче е уговорено още едно допълнително обезпечение, от което не произтичат вреди. Тя обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторна лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Непредставянето на обещани обезпечения, съобразно чл. 71 от ЗЗД дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, събирал неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски. Ищецът счита, че нито една от страните не е имала намерение да предостави/получи обезпечение, като това следвало от поведението на кредитора, а именно, че е могъл да отложи предоставянето на заема, каквато била обичайната практика.

Счита още, че клаузата е неравноправна, поради което нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка и същевременно клаузата не била индивидуално уговорена.

Ищецът твърди още, че кредиторът не е включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично. Действителният ГПР по договора многократно надхвърлял допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което счита, че е налице нарушение на тази императивна норма, което обуславяло нищожността на договора. Непосочването на ГПР по договора счита за приравнено като хипотеза на непосочване на ГПР по смисъла на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като този факт осъществява състава на чл. 22 от ЗПК.

Счита още, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като възнаградителната лихва е изключително висока и противоречи на добрите нрави.

В условията на евентуалност ищецът сочи, че ако договорът бъде приет за валиден, то отделните клаузи са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, добрите нрави и поради неравноправност. Счита, че по договора за заем се дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи. Тези му твърдения обосновавали правния интерес от предявяване и на осъдителен иск за връщане на недължимо даденото по договора за потребителски кредит.

3

В заключение иска от съда да уважи предявените искове и претендира съдебно деловодни разноски.

В отговора на исковата молба oтветникът оспорва основателността на предявения иск. Не оспорва твърдението, че от разстояние е сключен договор за потребителски кредит от 29.10.2021 г. между страните по делото, с предмет предоставяне на заем в размер на 400 лв. На същия ден ответникът твърди, че е предоставил заемната сума в брой на каса на „Изипей”. По отношение на доводите за нарушение на добрите нрави, ответникът сочи, че съгласно ОУ страните са използвали интернет като средство за комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията започнала по инициатива на ищеца, който кандидатствал за отпускане на кредит, като неговият идентификационен номер е мобилния му телефонен номер, от който е кандидатствал. Използваният идентификационен номер и електронна поща, представлявали електронен подпис, на който е предадена силата на саморъчен по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от ОУ на ищеца е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, но за завърши заявката потребителят следвало да натисне бутон и след това да изтегли проекта на договора. С натискане на бутона „подпис“ потребителят заявил недвусмислено съгласието си да сключи договора с посоченото в проекта съдържание, което включвало дължимите суми, заявеният размер на главница, брой и размер на месечни вноски, падеж, размер на ЛП и ГПР и изискването за предоставяне на обезпечение. Заявката на ищеца била одобрена, като на посочената от него ел. поща бил изпратен проект на договора за заем, погасителен план, СЕФ и ОУ. Тези документи съдържали преддоговорна информация за желания кредит, на български език, в ясен и четлив вид. След запознаване с тях ищецът бил натиснал бутона „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора.

По отношение на уговорената неустойка ответникът счита, че тя е за неизпълнение на парично задължение за предоставяне на обезпечение.

Изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определя от това дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Поради това и размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като се начислява, докато не бъде изпълнено 4 задължението, което зависело изцяло от волята на заемателя. По договора неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено, неустойката спира да се начислява. Ответникът счита, че уговорената неустойка се характеризирала с всички присъщи и функции, а причината за евентуалното и начисляване е единствено виновното поведение на ищеца. Поради това тя не противоречала на добрите нрави. Сочи, че в задължителната практика на ВКС се приемало, че прекомерността на неустойката не я правело изначало нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвало да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и функции. Нямало и въведено нормативно изискване за размер на неустойката.

В заключение ответникът счита още, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител, който да отговаря на изискванията, тъй като ищецът е бил запознат с условията на договора, преди да бъде сключен, и не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е могъл да открие поръчител преди това. Знаейки, че няма да изпълни задължението ищецът действал недобросъвестно, поради което е нарушил чл.

12 от ЗЗД. Нямало разпоредба в закона, която да ограничава момента на предоставяне на обезпечение — това било допустимо, както преди подписване на договора, така и в изпълнение на същия.

В о.с.з. на 19.12.2023г. е допуснато изменение цената на предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, който се счита предявен за сумата от 3,60лв.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Видно е от представения по делото Договор за потребителски кредит № ***, че между „Стик Кредит” АД като заемодател и Н. Е. П. като заемател е сключен договор за заем, съгласно който на на ищцецът е предоставен заем от 400 лв., при срок за погасяване на първи транш 30 дни – падеж 28.11.2019г.

Установява се и, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 36 %, а ГПР е в размер на 42,58 %.

От представения по делото Договор за кредит се установява, че 5 страните са договорили /чл.19/, че потребителят следва в срок от три дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или други; или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най - малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Видно е, че в чл.29 от Договора е посочено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя посочено в чл.19 потребителят се дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение.