Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6448 от 25.11.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10277/2024
Вид
Решение № 6448
Подписан
25.11.2024
Състав
Анелия Маркова, Василена Дранчовска, Пепа Маринова-Тонева

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.183, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.193, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.193, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.118, ал.3 · Кодекс на труда
  • чл.128, т.2 · Кодекс на труда
  • чл. 11 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
  • чл. 12 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
  • чл. 17, ал. 1, т. 2 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
  • чл.301 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 6448 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Вяра Евг. Баева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100510277 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. П. Е., ищец пред СРС, срещу решение № 11389 от 12.06.2024 г. по гр.д.№ 5952 по описа за 2023 г. на СРС, 177 състав.

Решението се обжалва в частта , в която претенцията й по чл.128, т.2 КТ за сумата от 9615 лв.- допълнително трудово възнаграждение за периода от 01.09.2019 г. до 07.01.2020 г. е била отхвърлена като неоснователна.

Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че неправилно СРС е изключил от доказателствата по делото допълнителното споразумение, с което трудовото й възнаграждение е увеличено със сумата в размер на 2325 лв. Сочи, че по делото било установено, че ищцата полага труд по трудово правоотношение от разстояние, както и, че комуникира с дружеството-ответник чрез служебна електронна поща, а заплатата си получава по банкова сметка в Испания;

1 местоработата й не била в офис на дружеството в град София. Затова и всички документи във връзка с трудовото правоотношение били подписвани и изпращани чрез имейли. След прекратяването на ТПО работодателят закрил служебният имейл адрес на ищцата и същата нямала достъп до информацията и водената с работодателя, кореспонденция. Знаейки този факт и това, че за ищцата е невъзможно да представи оригинал на споразумението, ответника, оспорил допълнителното споразумение. Според въззивницата това представлявало неправомерно поведение на ответника. Съгласно един от основните принципи в правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Следвало да се вземе предвид и, че по делото се установило, че посочения имейл бил съществувал преди да бъде закрит от страна на ответното дружество. Установило се и, че именно ответникът го е закрил. Затова счита, че неправилно СРС бил изключил това доказателство от съвкупния доказателствен материал. Наред с това се сочи, че неправилно СРС бил приел, че от страна на ищцата следва да се доказва постигнати допълнителни резултати. СРС погрешно бил тълкувал допълнителното споразумение. Тълкувайки правилно текста на споразумението се достигало до извода, че възнаграждението се повишава трайно поради вече постигнати от работника, резултати. Счита, че ако споразумението касаело допълнително възнаграждение за бъдещи резултати, то щели да бъдат посочени критерии при които то да се заплаща. Видно било от споразумението, че то се сключва на основание чл.118, ал.3 КТ, т.е. в хипотеза, в която работодателят можел едностранно да увеличава трудовото възнаграждение. В тази хипотеза не било и необходимо подпис на служителя или работника.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което претенцията да бъде уважена изцяло. Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС„Ф.Л.****“ ЕООД, въззиваем пред настоящата инстанция, в който се излагат доводи за нейната неоснователност и правилност на така постановеното решение в частта, в която претенцията на ищеца /въззивник/ е отхвърлена. Не били допуснати сочени от въззивника процесуални нарушения при допускане и обсъждане на доказателствата. Сочи, че допълнителното споразумение било оспорено още с отговора по исковата молба. СРС правилно бил разпределил доказателствената тежест между страните. Правилно и в съответствие със 2 съдебната практика на ВКС, от страна на СРС било изключено от доказателствения материал процесното допълнително споразумение. Затова претенцията за допълнително възнаграждение била неоснователна. От друга страна, счита че това допълнително споразумение касае трудово възнаграждение за постигнати от ищцата резултати; възнаграждение било договорено за в бъдеще, т.е. касаело се до „бонус", в този смисъл била и съдебната практика на ВКС – решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д.№ 3658 по описа за 2017 г. на ВКС, Трето ГО. Това допълнително възнаграждение нямало характер на постоянен елемент от трудовото правоотношение. Тъй като ищцата, чиято била доказателствената тежест, не доказала постигането на такива резултати, то правилно претенцията не била уважена. А преценката на работодателя относно този бонус не подлежала на съдебен контрол. Сочи, че бил направил и своевременно възражение, че за периода за който се претендира това допълнително възнаграждение, от страна на ищцата не бил полаган труд. Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 24. 06.2024 г.

Въззивната жалба е подадена на 08. 07.202 4 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е бил ищец в производството пред СРС и предявеният иск по чл.128, т.2 КТ в обжалваната част, е отхвърлен, налице е правен интерес от обжалване. следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че твърдението на ищцата за подписване на допълнително споразумение с 3 ответното дружество относно сумата в размер на 2325 лв. е недоказано. Това споразумение било оспорено от ответника относно неговата автентичност. В срока за изпълнение на указанията на съда по чл.193, ал.2 ГПК ищцата заявила, че не може да представи оригинал на споразумението, тъй като същият бил изпратен и подписан по имейл. За установяване на това обстоятелство по делото била допусната и изслушана съдебно-компютърна техническа експертиза, от която се установило, че посоченият от ищцата имейл, с който същата била водила кореспонденция с работодателя, бил закрит. Заключението не било оспорено от страните. По делото било невъзможно да се установи как кореспонденцията между страните е била изпращана и получавана през този имейл адрес за периода от 03.04.2018 г. до 01.06.2018 г. Затова СРС е приел твърдението на ищцата за подписване на споразумението чрез имейл за недоказано. Следвало ищцата да представи споразумението в оригинал, доколкото по делото очевидно присъствал препис от същото споразумение. След като ищцата не била представила оригинал, за което съдът й дал указания, то следвало това споразумение да се изключи от доказателствения материал по делото. От тук следвал извода, че допълнително възнаграждение не е договорено. Освен това от ищцата не било доказано, че е постигнали резултати, въпреки че за това й били дадени указания.

По доводите във въззивната жалба:

Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото възнаграждение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя.

Щом като работникът е изпълнил задължението да престира работната си сила н а работодателя, последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Спорното допълнително споразумение от 01.06.2018 г. е представено от ищцата в надлежно заверен препис като приложение на исковата молба, л.4 по делото пред СРС.

Действително, в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника с отговора 4 по исковата молба, подаден на 01.03.2023 г. е оспорена автентичността на допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. Посочено е, че не се установявало дали подписът под споразумението е положен от управителя на дружеството. Поискано е от съда да задължи ищцата да представи допълнителното споразумение в оригинал.

Видно от съдържанието на молбата от 22.03.2023 г., л.27 по делото пред СРС, подадена от страна на ищцата в изпълнение указанията на съда с доклада по чл.140 ГПК, същата е посочила, че не разполага с оригинал на допълнителното споразумение от 01.06.2018 г., тъй като тя полага труд при ответното дружество от разстояние като постоянното й местожителство е в Испания. Самото споразумение, както и останалите документи по трудовото правоотношение били изпращани и подписвани по имейл. Този имейл бил закрит от страна на работодателя и ищцата нямала достъп до него. Посочила е, че ще ползва от допълнителното споразумение. Ако ответникът поддържал искането си за представяне на оригинала, то ищцата прави искане за допускане на съдебно-техническа експертиза, която да установи наличието на този имейл, както и файловете, които са изпращани и получавани.

От допуснатата, депозирана на 09.05.2024 г., изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-компютърна техническа експертиза се установява, че посоченият от ищцата имейл по който същата е комуникирала с ответното дружество /работодател/ е бил служебен на това дружество, както и, че имейла е закрит. Данните, които са се съдържали като кореспонденция в този имейл са унищожени и технологично не могат да бъдат възстановени по никакъв начин.

Същевременно по делото пред СРС са постъпили служебно изискани документи от гр.д. 71009 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав, видно от които: на 10.12.2021 г. е била предявена от ищцата и по настоящето дело, искова молба, с която се претендира на основание чл.128, т.2 КТ сумата в размер на 2025 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за м.11. до м.12.2018 г. и за м.01.2019 г., както и сумата от 2325 лв. по допълнително споразумение от 01.06.2018 г., т.е. това по което се претендира трудово възнаграждение и пред настоящата инстанция.

Видно от извлечението от електронната папка на гр.д. 71009 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав, по това дело ответникът не е подал отговор по исковата молба.

5

Освен това с влязло в сила на 08.11.2022 г. решение от 22.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 71099 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав, претенциите на ищцата са били уважени в пълен размер. Видно от отразеното в това решение, управителя на ответното и по настоящето дело, дружество, е признал, че сумите не са били платени.

При така приетите писмени доказателства настоящата инстанция намира следното:

След като процесното допълнително споразумение е било представено по гр.д. 71009 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав и същото не е било оспорено в срока по чл.193, ал.1 ГПК, то преклудирано се явява оспорването на допълнителното споразумение по отношение на неговата автентичност в производството пред настоящата инстанция.

Решението от 22.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 71099 по описа за 2021 г. на СРС, 53 състав е постановено при признание на иска от страна на ответното дружество, поради което приложение следва да намери и презумпцията на чл.301 ТЗ.

Процесуалното поведение на ответното дружество може да бъде характеризирано и като злоупотреба с процесуални права-знаейки, че ищцата не разполага с оригинала на това допълнително споразумение, както и, че е закрил служебния имейл чрез който комуникира с нея, прави искане по чл.183, ал.1 ГПК, виж в този смисъл Решение № 335 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр. д.

№ 4764/2008 г., ІІ г.о. , Решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2009 г., ІІ г.о., ГК и РЕШЕНИЕ № 53 ОТ 12.09.2013 Г. ПО Т. Д. № 74/2011 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.

При това положение въззивната инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.183, ал.1, предл. последно от ГПК за изключване на допълнителното споразумение от 01.06.2018 г. от доказателствения материал по делото. Изводът на СРС в обратния смисъл, настоящата инстанция намира за неправилен.